Пол Остър - Книга на илюзиите

Не, казал Хектор, никога не го бил чувал. Кой бил този Хектор Ман? Нора също не знаела много за него. Актьор, казала. Преди няколко години направил известен брой неми комедии, но тя не била гледала нито една от тях. В колежа нямала много време да ходи на кино. Така е, казал Хектор, и той не ходел много често. Било скъпо, а освен това някъде прочел, че филмите били вредни за очите. Нора казала, че смътно си спомня тази история, но навремето не й обърнала особено внимание. Според Стегман Ман липсвал вече почти две години. А защо заминал, поинтересувал се Хектор. Никой не знае, отвърнала Нора. Един ден просто изчезнал и оттогава нямало никаква вест. Не звучи много обнадеждаващо, рекъл Хектор. Човек не може да се крие цяла вечност. Ако не са го намерили досега, навярно е мъртъв. Навярно, съгласила се Нора, навярно и Бригид е мъртва. Но имало разни слухове, продължила тя, и Стегман щял да ги проучи. Какви слухове, запитал Хектор. Че може би се е върнал в Южна Америка, казала Нора. Оттам бил. Бразилия ли, Аржентина ли, не можела да си спомни точно, но било изумително, нали? Кое му е изумителното, попитал Хектор. Ами че Хектор Ман бил от същия край на света, от който е и той. Какво съвпадение само. Забравяш, че Южна Америка е голяма, рекъл Хектор. Южноамериканците са навсякъде. Да, Нора знаела това, но и така да е, не било ли изумително, ако Бригид е заминала там с него? Само мисълта за това я карала да се чувства щастлива. Две сестри, двама южноамериканци. Бригид някъде другаде с нейния, а тя — тук със своя.

Нямало да е така ужасно, ако той не я харесвал толкова много, ако една част от него не се била влюбила в нея още първия ден, когато се срещнали. Хектор знаел, че тя му е забранена, че само мисълта да я докосне би била непростим грях, и все пак не спирал да ходи у тях всеки вторник и четвъртък, умирайки по малко всеки път, когато тя сядала до него на дивана и сгушвала двайсет и две годишното си тяло в бургундскосините кадифени възглавнички. Толкова било лесно да се пресегне и да помилва врата й, да прокара длан по ръката й, да се обърне към нея и да зацелува луничките по лицето й. Колкото и да били гротескни разговорите им (Бригид и Стегман, деградацията на баща й, издирването на Хектор Ман), още по-трудно му било да стъпква тези импулси, и трябвало да призове всеки грам от силата си, за да не премине браздата. След двучасовите мъчения често се отправял към реката, прекосявал града, докато стигнел една малка махала с рухващи къщета и двуетажни хотелчета, където можел да си купи двайсет-трийсет минути с някоя жена. Горчиво решение, но нямал друга възможност. Преди по-малко от две години най-привлекателните жени в Холивуд се избивали, за да скочат в леглото с Хектор. Сега си плащал като поп в предградията на Спокейн, пропилявал половин дневна заплата за няколко минути облекчение.

На Хектор не му и хрумвало, че Нора може да изпитва нещо към него. Той бил жалък образ, мъж, с когото не си струва да се занимаваш; и ако Нора благоволявала да му отделя толкова много време, то било само защото го съжалявала, защото била млада и ентусиазирана жена, която се възприемала като спасител на изгубени души. Света Бригита, както я наричала сестра й, мъченицата на семейството. Хектор бил голият африкански дивак, а Нора — американската мисионерка, която си пробивала път през джунглата, за да промени неговата орис. Никога не бил срещал човек толкова откровен, толкова обнадежден, толкова невеж относно тъмните сили, действащи в този свят. Понякога се чудел дали не е просто глупава. Друг път му се виждала изпълнена с някаква уникална, изтънчена мъдрост. А нерядко, когато се обърнела към него с онзи нетрепващ и упорит поглед в очите, му се струвало, че сърцето му ще се пръсне. Това бил парадоксът на онази година, която прекарал в Спокейн. Нора правела живота му непоносим и все пак Нора била единственото нещо, заради което живеел, единствената причина да не си стегне багажа и да не замине.

През половината време се опасявал, че ще й се обясни в любов. През другата половина се страхувал да не го хванат. Стегман вървял по следата „Хектор Ман“ три месеца и половина, преди да се откаже повторно. Там, където пропаднала полицията, пропаднал и частният детектив, но това ни най-малко не правело положението на Хектор по-сигурно. През есента и зимата О’Фелън ходил до Лос Анджелис на няколко пъти и изглеждало логично при някое от тези посещения Стегман да му е показал снимка на Хектор Ман. Ами ако О’Фелън е забелязал приликата между трудолюбивия си работник и изчезналия актьор? В началото на февруари, малко след като се върнал от последното си пътуване до Калифорния, О’Фелън започнал да гледа Хектор с други очи. Бил някак си по̀ нащрек, по-любопитен и Хектор, естествено, се обезпокоил, че бащата на Нора го е надушил. След месеци мълчание и едва сдържано презрение старчокът изведнъж започнал да обръща внимание на нищожния хамалин, който бачкал в задната му стаичка. Безразличните му кимвания били заменени от усмивки, а навремени, без видима причина, потупвал подчинения си по рамото и го питал как е. Нещо повече, когато Хектор пристигал у тях за вечерните си уроци, вратата вече отварял О’Фелън. Подавал му ръка, сякаш го е поканил на гости, и след това, някак неловко, но с очевидно доброжелателство оставал долу за миг и пускал по някоя забележка за времето, преди да се оттегли в стаята си на горния етаж. При всеки друг човек такова поведение би било разтълкувано като нормално — елементарният минимум, изискван от правилата на етикецията, но в случая с О’Фелън то било абсолютно стъписващо и Хектор се изпълнил с недоверие. Твърде голям бил залогът, та да налапа куката заради няколко учтиви усмивки и дружелюбни думи и колкото повече продължавала тази престорена сърдечност, толкова повече се плашел. Към средата на февруари усетил, че дните му в Спокейн са преброени. Слагали му капан — и трябвало да е готов да напусне града всеки момент, да избяга посред нощ и никога да не се появи отново пред очите им.