Пол Остър - Книга на илюзиите

Не мога да преценя дали тази смесица ще достави наслада на читателя, или напротив. Няма начин да я поправя. Тя е породена от моята променлива съдба, от разноликия ми дял. Бурите на тази съдба често ме оставяха без друга маса, на която да пиша, освен скалата, дето са ме изхвърлили вълните.

Бях принуден още приживе да извадя някои страници от тези „Мемоари“ на бял свят, ала предпочитам да говоря от дълбините на гроба. Тъй на повестта ми ще пригласят онези гласове, в които има нещо свято, защото идат из ковчега. Ако ли съм страдал достатъчно в този свят, за да бъда претворен в щастлива сянка в следващия, то лъч от Елисейските поля ще хвърля покровителствената си светлина върху тези последни мои картини. Животът ме измъчва; може би смъртта ще ми се удаде по-добре.

Тези „Мемоари“ носят особена стойност за мен. Свети Бонавентура получил позволение да допише книгата си след смъртта. Не мога да се надявам на такава милост, но бих желал поне да бъда възкресен в някой среднощен час, за да поправя черновите си…

Ако някоя част от този труд ми достави повече удовлетворение от другите, то тя е онази, която разказва за младостта ми — най-закътаното ъгълче в моя живот. В нея трябваше да събудя наново цял свят, познат само на мен, и като бродех в тези изгубени земи, срещнах само мълчание и спомени. От всички хора, които познавах, колцина са още живи?

… Ако се случи да умра извън Франция, запретявам тялото ми да се връща в моята родина поне петдесет години след първото му заравяне. Нека ми бъде спестено светотатството на аутопсията; нека никой не рови из безжизнения ми мозък и угасналото ми сърце да търси загадката на съществуването ми. Смъртта не разкрива тайните на живота. Мисълта за труп, пътуващ по пощата, ме изпълва с ужас; но сухите гниещи кости лесно се пренасят. На това последно пътешествие те ще усещат по-малко, отколкото когато ги мъкнех по тази земя под бремето на грижите.

Започнах да работя по тези страници на сутринта след разговора си с Алекс. Можех да го направя, защото имах книгата (двутомното издание на „Плеяд“, съставено от Леваян и Мулние, с всички варианти, бележки и приложения) и я бях държал в ръце само три дни преди да дойде писмото от Алекс. По-рано през седмицата бях внесъл окончателно секциите. По няколко часа на ден разопаковах книги и ги подреждах по лавиците; някъде по средата на тази досадна операция попаднах на Шатобриан. Не бях поглеждал „Мемоарите“ от години, но онази сутрин, в безпорядъка на върмонтския си хол, обграден от празни, преобърнати кашони и купчини несортирани книги, импулсивно ги разтворих отново. Първото нещо, на което се спря окото ми, беше един кратък пасаж в първия том. Там Шатобриан разказва как придружавал един бретански поет на разходка до Версай през юни 1789 година. Било само месец преди превземането на Бастилията и насред разходката си видели Мария Антоанета с двете й деца. Тя ми хвърли лъчезарен поглед и благоволи да ме поздрави по същия начин, както когато й бях представен. Никога няма да забравя този неин поглед, който скоро щеше да бъде умъртвен. Когато Мария-Антоанета се усмихнеше, формата на устата й се открояваше тъй ясно, че (каква ужасна мисъл!) споменът за нейната усмивка ми помогна да разпозная челюстта на тази кралска дъщеря, когато главата на нещастницата бе открита при ексхумацията от 1815 година.

Това беше свиреп, зашеметяващ образ и аз продължих да мисля за него дълго след като бях затворил книгата и я бях оставил на рафта. Отсечената глава на Мария-Антоанета, изровена от яма с човешки останки. В три кратки изречения Шатобриан пропътува двайсет и шест години. Стига от плътта до костите, от чувствената жизненост до анонимната смърт, а в бездната помежду им лежат преживяванията на цяло едно поколение, неописуемото време на терор, бруталност и безумие. Образът ме потресе, трогна ме, както никакви други думи не бяха успявали от година и половина. И ето, само три дни след случайната ми среща с тези изречения получих молбата на Алекс да преведа книгата. Случайност ли беше? Разбира се; но тогава се чувствах, сякаш съм го пожелал — сякаш писмото на Алекс някак си бе дооформило мисъл, която не можех да довърша сам. По-рано изобщо не бях от онези, които вярват в подобни мистични глупотевини. Но ако живееш както живеех аз, напълно затворен в себе си и без да поглеждаш нищо наоколо, перспективата ти започва да се променя. Защото беше факт, че писмото на Алекс бе датирано от понеделник, девети — а аз го бях получил в четвъртък, дванайсети. Което означаваше, че докато той е писал писмото си в Ню Йорк, аз във Върмонт съм държал книгата в ръце. Не искам да придавам такава важност на съвпадението, но тогава, ща не ща, го разчетох като знак. Сякаш без да знам бях помолил за нещо и изведнъж желанието ми бе изпълнено.