Пол Остър - Книга на илюзиите

Весела история.

Сигурно не е много забавна. Но държа да ти кажа, че старият виконт е умеел да пише безумно красиви изречения. Това е невероятна книга, Алекс.

Значи казваш, че не възразяваш да прекараш следващите две години от живота си с този потискащ французин?

Последната година прекарах с един ням комик и мисля, че съм готов за промяна.

Ням комик ли? За пръв път чувам.

Казва се Хектор Ман. Тази есен завърших книгата си за него.

Работил си, значи. Това е хубаво.

Трябваше ми нещо да правя. Спрях се на това.

Не съм го чувал този актьор. Не че разбирам от кино, но това име съвсем нищо не ми говори.

Никой не го е чувал. Той е моят личен смешник, придворният ми шут, който работи само за мен. В течение на дванайсет-тринайсет месеца прекарвах с него всеки миг, в който бях буден.

Имаш предвид, че действително си бил заедно с него? Или това беше реторична фигура?

Никой не е бил заедно с Хектор Ман от 1929 година. Той е мъртъв. Мъртъв като Шатобриан и като мадам Рекамие. Мъртъв като Декстър Какъвбешетам.

Файнбаум.

Мъртъв като Декстър Файнбаум.

Значи цяла година си гледал стари филми.

Не точно. Първо три месеца гледах стари филми, после се заключих в една стая и девет месеца писах за филмите. Това май е най-странното нещо, което някога съм правил. Пишех за неща, които не можех да видя повторно, а трябваше да представя чисто визуалните им особености. Цялата работа приличаше на халюцинация.

А живите, Дейвид? Прекарваш ли повечко време с тях?

Колкото се може по-малко.

Очаквах този отговор.

Миналата година в Уошингтън разговарях с един мъж на име Сингх. Доктор Дж. М. Сингх. Прекрасен човек, наслаждавах се на компанията му. Направи ми голяма услуга.

Консултираш ли се с лекар сега?

Не, разбира се. В момента водя най-дългия си разговор оттогава.

Трябвало е да ми се обадиш, докато си бил в Ню Йорк.

Не можех.

Дейвид, ти нямаш и четирийсет. Животът продължава, нали така?

Всъщност навършвам четирийсет следващия месец. На петнайсети ще има голям купон в Медисън Скуеър Гардън, надявам се, че ще дойдете с Барбара. Чудно защо още не сте получили поканата.

Всички се притесняваме за теб, това е. Не искам да си навирам носа, но когато някой, за когото ти пука, се държи по този начин, не можеш просто да стоиш настрана. Защо не ми дадеш шанс да ти помогна?

Помагаш ми. Предлагаш ми нова работа и съм ти благодарен за това.

Не говоря за работа. Говоря за живота.

Има ли разлика?

Ти наистина си адски упорито копеле.

Кажи ми нещо повече за Декстър Файнбаум. Този човек е мой благодетел все пак, а аз нищо не знам за него.

За това ли ще си говорим сега?

Както казваше нашият стар приятел от службата за мъртви писма, не бих желал.

Никой не може да живее без други хора, Дейвид. Това е просто невъзможно.

Може би. Но никой не е бил мен преди. Може би аз ще съм първият.

Из предговора към „Мемоарите на мъртвеца“ (Париж, 14 април 1846 година, редакция на 28 юли):

Тъй като ми е невъзможно да предугадя момента на собствената си смърт и тъй като на моята възраст подарените дни са само дни на милост, или по-скоро дни на страдание, чувствам се задължен да напиша няколко обяснителни думи.

На 4 септември ще навърша седемдесет и осем години. Крайно време е да напусна този свят, който така бързо ме напуска и за който не ще съжалявам…

Печалната нужда, винаги стъпила с крак връз гърлото ми, ме принуди да продам своите „Мемоари“. Никой не може да си представи каква болка ми причини задължението да заложа собствения си гроб, ала това последно жертвоприношение бе призвано да спази тържествените ми обещания и постоянството в поведението ми… Първоначалният ми план бе да ги завещая на Мадам Шатобриан. Тя би ги извадила пред света или би ги скрила, според както прецени. Днес повече от всякога вярвам, че второто решение би било за предпочитане…

Тези „Мемоари“ са писани по различно време и в различни страни. По тази причина сметнах за нужно да добавя уводни думи, описващи местата, които са били пред очите ми, и чувствата, обзели сърцето ми, когато съм захващал нишката на своето повествование. Менливите форми на живота ми тъй се преливат една в друга. Понякога ми се е налагало в миговете на благополучие да говоря за времената на бедност, а в дните на страдание да се връщам към часовете на щастие. Навлязлата в старостта моя младост, тегобата на последните години, която попари и вгорчи онези лета на невинност, лъчите на моето слънце, сплетени и смесени от изгрева до залеза му: всичко това породи в разказите ми едно особено объркване — или, ако щете, някакво тайнствено единство. Люлката ми помни мигове от гроба, гробът — мигове от люлката; страданията ми стават удоволствия, удоволствията — страдания; и сега, когато прочетох тези „Мемоари“, вече не съм сигурен дали те са плод на младежки ум, или на побеляла от старост глава.