Пол Остър - Книга на илюзиите

Фактически кариерата на Хектор приключва с тази усмивка. Той изпълнил условията на договора си с още един филм, но на „Двойно или нищо“ не може да се гледа като на нещо ново. „Калейдоскоп“ била вече на ръба на фалита, и нямала средства да финансира нова пълноценна продукция. Вместо това Хектор компилирал парчета отхвърлен материал от предишни филми и ги подредил в антология от смешки, случки с глупчовци и импровизирани побоища. Изобретателно ровене из отломките, но от него не научаваме нищо, освен че Хектор го бива и като компилатор. За да оценим по достойнство делото му, трябва да гледаме на „Господин Никой“ като на последния му филм. Той е размишление върху собственото му изчезване и при цялата си двусмисленост и скрити намеци, при всичките етични въпроси, които повдига, без да им даде отговор, преди всичко третира страха от загубата на идентичност. Хектор търси начин да се сбогува с нас, да се прости със света — и за да го стори, трябва да се унищожи в собствените си очи. Става невидим; и когато магията все пак се разваля и той си възвръща образа, не разпознава лицето си. Ние го гледаме така, както той гледа себе си, и в това зловещо удвояване на перспективата наблюдаваме как се сблъсква с факта на собствената си анихилация. Двойно или нищо. Тази фраза избрал за заглавие на следващия си филм. Няма дори далечна връзка между тази фраза и осемнайсетминутния тюрлюгювеч от препъвания и подскоци. Не, фразата се отнася до сцената с огледалото в „Господин Никой“; и когато Хектор разтяга устни в онази необикновена усмивка, за миг виждаме какво му готви бъдещето. С тази усмивка той си позволява да се прероди, но вече не е същият човек, не е онзи Хектор Ман, който ни е разсмивал и забавлявал предишните години. Виждаме го трансформиран в някого, когото вече не познаваме, и докато се ориентираме какъв ли ще е този нов Хектор, той изчезва. Около лицето му се затваря кръг и чернотата го поглъща. Миг по-късно, като никога в негов филм, на екрана се появява надписът „край“ — и това е последното, което остава от него.

Написах книгата за по-малко от девет месеца. Ръкописът излезе над триста машинописни страници, с всяка от които се бях сражавал. Успях да го завърша, само защото не вършех нищо друго. Работех по седем дни в седмицата, седях на бюрото по десет-дванайсет часа и с изключение на малките разходки до „Монтагю Стрийт“ за храна и хартия, за мастило и машинописна лента, почти не излизах от жилището си. Нямах телефон, нямах радио, нито телевизор, не водех никакъв социален живот. Веднъж през април и още веднъж през август отидох с метрото до „Манхатън“ да погледна няколко книги в библиотеката, но иначе не си показвах носа от „Бруклин“. От друга страна, фактически не бях и в „Бруклин“. Бях в книгата, а книгата беше в главата ми — и само ако останех в главата си, можех да продължавам с книгата. Сякаш живеех в изолирана килия, но от всичките животи, които можех да живея по онова време, този ми се струваше единственият смислен. Не бях готов да живея в света и знаех, че ако се върна преждевременно в него, ще рухна. Така че се окопах в онова апартаментче и прекарвах дните си в писане за Хектор Ман. Беше бавен труд, при това може би хвърлен на вятъра, но успя да обсеби цялото ми внимание за цели девет месеца и навярно, понеже не ми даваше време да мисля за нищо друго, ме спаси от полудяване.

В края на април писах на Смитс и го помолих да удължи отпуската ми за зимния семестър. Казах му, че все още не съм наясно с дългосрочните си планове, но ако в следващите няколко месеца не настъпи радикална промяна, най-вероятно ще приключа с преподаването — ако не завинаги, то поне задълго. Надявах се да ме разбере. Не че бях загубил интерес. Просто не знаех дали краката ще ме издържат, когато се изправя да говоря пред студентите.

Постепенно свиквах без Хелън и момчетата, но това не значеше, че започвам да се оправям. Не знаех кой съм, не знаех какво искам и докато не намерех начин отново да живея сред хора, щях да продължавам получовешкото си съществуване. През цялото време докато пишех книгата, съзнателно избягвах да мисля за бъдещето. Изглеждаше логично да остана в Ню Йорк, да купя някакви мебели за жилището, което бях наел, и да започна отначало; но когато дойде мигът да направя следващата стъпка, се отказах и се прибрах във Върмонт. Вече привършвах с ръкописа, готвех се да го напиша на чисто и да си потърся издател; но ми хрумна, че Ню Йорк — това е книгата, и че след като свърша с книгата, трябва да напусна Ню Йорк и да ида другаде. Върмонт беше навярно най-лошият избор, но там си бях у дома и знаех, че ако се върна, ще бъда по-близко до Хелън, ще мога да дишам същия въздух, който дишахме заедно, докато тя бе още жива. Тази мисъл ме успокояваше. Нямах сили да се върна в старата къща в Хемптън, но имаше други къщи в други градове и стига да останех горе-долу в района, можех да продължавам с налудничавия си усамотен живот, без да трябва да обръщам гръб на миналото. Все още не можех да го сторя. Бе минала само година и половина и исках скръбта ми да продължи. Нуждаех се само от нов проект, по който да работя, нов океан, в който да се удавя.