Пол Остър - Книга на илюзиите

Излиза от кабинета си в залата. Край него преминава една секретарка с купчина документи в ръце. Хектор й се усмихва и помахва приятелски с ръка, но тя сякаш не го забелязва. Хектор свива рамене. Тогава от обратната посока се задават двама млади счетоводители. Хектор почва да им прави физиономии. Ръмжи. Плези се. Единият счетоводител посочва към кабинета му. Шефът дойде ли вече, пита. Не зная, отвръща другият, не съм го виждал. И докато казва това, Хектор стои точно пред него, на не повече от шест инча разстояние.

Следващата сцена е в къщата на Хектор, в хола. Жена му крачи напред-назад и ту кърши ръце, ту бърше сълзите си с носна кърпичка. Няма спор, че вече е научила вестта за изчезването на Хектор. Влиза Чейс, безчестният С. Лестър Чейс, организаторът на дяволския заговор по превземането на Хекторовата безалкохолна империя. Захваща се престорено да утешава младата жена, потупва я по рамото и клати глава с лъжливо отчаяние. Измъква от джоба на сакото си тайнственото писмо от сутринта и го подава на жената с обяснението, че го е намерил на бюрото на Хектор. Внезапен кадър с писмото в максимална близост. Скъпа и най-любима моя , четем. Моля те, прости ми. Докторът казва, че страдам от неизлечима болест и ми остават само два месеца живот. Реших да ти спестя агонията и да я прекратя сам. Не се тревожи за компанията. С Чейс тя е в добри ръце. Винаги, винаги ще те обичам, Хектор. На тези измами и лъжи не им трябва много време да подействат. В следващия кадър виждаме как писмото се изплъзва от пръстите на жената и полита към пода. Идва й в повече. Светът се е преобърнал и всичко е разрушено. Няма и секунда, и тя припада.

Камерата я проследява на пода и образът на нейното безжизнено, отпуснато тяло се разтваря в кадър, който ни показва Хектор. Той е напуснал офиса и броди по улиците, опитвайки се да осъзнае странното и ужасно нещо, което му се е случило. За да си докаже, че наистина няма никаква надежда, той спира на едно оживено кръстовище и се съблича по бельо. Танцува, ходи на ръце, надупва се към минаващите коли и когато никой не му обръща внимание, той мрачно нахлузва дрехите си и се маха. От този момент Хектор изглежда примирен със съдбата си. Не се бори със състоянието си, а по-скоро се опитва да го разбере и вместо да търси начин да възвърне видимостта си (например като нападне Чейс или като издири противоотрова, която да премахне ефекта на питието), той се впуска в поредица от импулсивни чудновати експерименти, в изследване на себе си и на това, в което се е превърнал. Неочаквано — с внезапен, мълниеносен удар — събаря шапката на един минувач. Аха, сякаш си казва, ето как стоят нещата. Човек може да е невидим за всички наоколо, но тялото му продължава да взаимодейства със света. Приближава друг пешеходец. Хектор протяга крак и го спъва. Да, хипотезата му определено е вярна, но това не изключва по-нататъшно проучване. Вече навлязъл в новото си амплоа, той повдига роклята на някаква жена и оглежда внимателно краката й. Друга една жена целува по бузата, а трета — по устата. Задрасква буквите на знака за спиране и само след миг един мотоциклет се блъска в минаващия трамвай. Промъква се зад двама мъже, потупва ги по раменете, сритва ги в глезените и успява да предизвика сбиване. В тези пакости има нещо и детинско, и жестоко, но те са забавни за гледане и всяка от тях прибавя нови факти към нарастващия куп от доказателства. Хектор вдига една заблудена бейзболна топка, която се търкаля към него по тротоара, и прави второто си важно откритие. Предметът, взет от невидимия човек, също изчезва от погледа. Не плава във въздуха — засмуква го пустотата, същата празнота, която обгръща самия човек, и щом влезе в тази призрачна зона, край. Момчето, изгубило топката, се появява тичешком на мястото, където очаква да я намери. Физическите закони повеляват топката да е там, но нея я няма. Момчето е втрещено. Хектор пуска топката на земята и си тръгва. Момчето поглежда надолу и, ти да видиш, ето я топката в краката му. Какво, за бога, става? Този малък епизод завършва с изуменото изражение на момчето в близък план.

На ъгъла Хектор завива и поема по булеварда. Почти веднага попада на отвратителна сцена, която те кара да свиеш юмруци. Един дебел, добре облечен джентълмен задига сутрешния вестник от сляпо вестникарче. Човекът няма дребни и понеже бърза твърде много, за да развали цяла банкнота, просто измъква един вестник и си тръгва. Вбесен, Хектор го настига и когато мъжът спира на светофара да изчака зеленото, Хектор мушва ръка в джоба му. Това е едновременно смешно и смущаващо. Не че изпитваме някаква жал към жертвата, но сме поразени от това, колко нехайно Хектор иззема ролята на закона. Дори когато той се връща до будката и подава парите на сляпото момче, не сме напълно успокоени. В първите няколко мига след кражбата оставаме с впечатлението, че Хектор ще прибере парите за себе си и в този малък мрачен интервал осъзнаваме, че той задига портфейла на дебелака не за да поправи извършената несправедливост, а просто защото знае, че ще се измъкне. Щедрата постъпка би могла и да не му хрумне. Сега за него всичко е възможно и вече не му се налага да спазва правилата. Може да върши добро, ако поиска, но може да върши и зло — и в този момент нямаме представа какво ще реши.