Пол Остър - Книга на илюзиите

Той излиза обратно навън и тръгва по улиците. Централните булеварди са опустели и Хектор сякаш е единствената жива душа в града. Къде са оживените тълпи, които го обграждаха допреди малко? Къде са колите и трамваите, пълчищата хора, наводнили тротоара? За момент се питаме дали магията не се е обърнала. Може би Хектор отново е видим, казваме си, а всички останали са изчезнали. Тогава изведнъж отнякъде се задава камион и преминава на скорост през една локва. Пръски вода излитат от улицата и оцапват всичко наоколо. Хектор е окъпан, но когато камерата се извърта към него да ни покаже щетите, отпред костюмът му е непокътнат. Това би трябвало да е смешно, но не е и понеже Хектор прави всичко възможно да не е смешно (продължителен скръбен поглед към костюма; разочарованието в очите му, когато вижда, че не е опръскан с кал), този малък трик променя настроението на филма. С падането на нощта Хектор се прибира към дома си. Отваря, качва се по стълбите на втория етаж и влиза в спалнята на децата. Момченцето и момиченцето спят в отделни легла. Той сяда до момиченцето, вглежда се в лицето й за няколко секунди и посяга да я погали по косата. Но в последния момент се спира — осъзнава, че от докосването му тя може да се събуди, а като види, че няма никого, ще се уплаши. Сцената е трогателна и Хектор я изиграва сдържано и просто. Изгубил е правото да докосва собствената си дъщеря и като го гледаме как се колебае и в крайна сметка отдръпва ръката си, усещаме пълната мощ на проклятието, което тегне върху него. От този малък жест — дланта увиснала във въздуха, няма и на инч от главата на детето — разбираме, че Хектор е сведен до нищо.

Като призрак се изправя и излиза от стаята. Тръгва по коридора, стига до една врата и я отваря. Това е неговата спалня; ето я жена му, неговата Скъпа и Любима, заспала в тяхното легло. Хектор спира. Тя се мята в съня си, върти се наляво-надясно и рита завивките, в капана на някакъв страшен сън. Хектор приближава до леглото и предпазливо подрежда одеялата, изправя възглавниците и загасява нощната лампа. Конвулсивните й движения се успокояват и не след дълго тя заспива тихо и спокойно. Хектор се отдръпва, изпраща й въздушна целувка и сяда във фотьойла до леглото. Изглежда ще седи там цяла нощ, ще бди над нея като добър дух. Макар че не може да я заговори, може да я защитава, да я изпълва със силата на своето присъствие. Но невидимите мъже не са имунизирани срещу изтощение. Като всички други, те имат тела — и като всички други се нуждаят от сън. Клепачите на Хектор натежават. Премигват и се отпускат, затварят се и пак се отварят и макар че той се стряска и се буди на няколко пъти, става ясно, че губи битката. Миг по-късно се предава.

Екранът почернява. Когато отново се появява картина, вече е утро и слънчевата светлина нахлува през прозорците. Кадър с жената на Хектор, все още заспала в леглото. След това Хектор, все още заспал във фотьойла. Тялото му е изкривено в невъзможна поза, комичен възел от преплетени крайници и изкълчени стави, и тъй като не сме подготвени за гледката на този спящ, нагънат като черво човек, се разсмиваме — а с този смях настроението на филма се променя още веднъж. Скъпата Любима се събужда първа, отваря очи, сяда в леглото и лицето й казва всичко: по него бързо се сменят радост, неверие и умерен оптимизъм. Тя скача от леглото и се втурва към Хектор. Докосва главата му (която виси назад от облегалката за ръка) и тялото на Хектор изпада в спазъм от високоволтажни шокове, подскача в неистов вихър от ръце и крака и най-сетне застава във вертикално положение. Той отваря очи. Автоматично, сякаш забравил, че е невидим, се усмихва на жена си. Целуват се, но точно когато устните им се докосват, той се отдръпва смутен. Там ли е наистина? Развалена ли е магията, или само сънува? Той докосва лицето си, прокарва ръце по гърдите си и поглежда жена си право в очите. Ти виждаш ли ме, пита. Разбира се, че те виждам, отвръща тя, и очите й се изпълват със сълзи, тя се привежда към него и го целува повторно. Но Хектор не е убеден. Той се изправя от стола и отива до стенното огледало. Там трябва да търси доказателство: ако види отражението си, значи кошмарът е свършил. Резултатът е предрешен, но красивото нещо в тази сцена е колко бавно реагира той. За секунда-две изражението на лицето му остава непроменено и той се взира в очите, втренчени в него от огледалото, сякаш гледа непознат, сякаш за пръв път в живота си вижда това лице. Тогава камерата се приближава и Хектор започва да се усмихва. Непосредствено след онази смразяваща празнота, усмивката предполага нещо повече от най-обикновено преоткриване на себе си. Това, което вижда той, вече не е старият Хектор. Той е друг; и колкото и да прилича на предишния човек, сега е преобразен, преобърнат с хастара навън и изплют обратно като нов човек. Усмивката става все по-широка, по-лъчезарна, по-благоразположена към лицето в огледалото. Около нея постепенно се затваря кръг и не след дълго последното, което виждаме, е тази усмихната уста — устата и мустачките над нея. Мустачките потръпват за няколко секунди, после кръгът се смалява, после се смалява съвсем. Накрая се затваря и филмът свършва.