Пол Остър - Книга на илюзиите

В крайна сметка купих едно място в градчето Уест Т., на двайсет и пет мили южно от Хемптън. Смешна малка къщурка, нещо като предварително сглобена скиорска хижа, плътно застлана с килими и снабдена с електрическа камина — но грозотата й беше толкова вопиюща, че почти я правеше красива. Нямаше чар или характер, нямаше с любов изпипани подробности, които да те залъгват, че може някога да ти стане дом. Това беше лечебница за живи мъртъвци, крайпътна станция за душевно разстроени; да обитаваш този празен, безличен интериор, означаваше да разбереш, че светът е илюзия, че трябва да го измисляш наново всяка сутрин. А пък и при всички недостатъци на дизайна, пропорциите на къщата ми се видяха идеални. Не беше толкова голяма, че да се загубиш в нея, нито пък толкова малка, че да се чувстваш натясно. Имаше кухня с капандура, скосен хол с широк прозорец и две празни стени, достатъчно големи, за да приютят секции за книгите ми, лоджия отгоре и три идентично проектирани спални: една за спане, една за работа и една, където да прибера всички неща, които не смеех да погледна, но сърце не ми даваше да изхвърля. Беше тъкмо къща за човек, който смята да живее сам, и разполагаше с допълнителното предимство на пълната изолация. Разположена навътре в планината, обградена от гъсти брезови, смърчови и кленови горички, достъпна само по един черен път. Ако не исках да виждам хора, не ми се налагаше. И още по-важно, никому не се налагаше да вижда мен.

Нанесох се в самото начало на 1987 година и през следващите шест седмици се посветих на практични занимания: сглобих секции, сложих печка с дърва, продадох колата си и на нейно място купих пикап 4×4. При сняг планината беше коварна и тъй като валеше почти през цялото време, трябваше ми нещо, с което да се придвижвам нагоре-надолу, без всяко излизане да се превръща в приключение. Повиках водопроводчик и електротехник да се оправят с тръбите и с инсталацията, боядисах стените, внесох дърва колкото за цялата зима, купих си компютър, радио и телефон с факс. Междувременно „Безмълвният свят на Хектор Ман“ бавно си пробиваше път през заплетения лабиринт на академичното книгоиздаване. За разлика от обикновените книги, научните не се приемат или отхвърлят от един-единствен упълномощен редактор. Изпращат се копия от ръкописа на различни специалисти в областта и нищо не може да се случи, преди тези хора да прочетат изпратеното и да пратят отзив. Тази работа се заплаща минимално (най-много двеста долара) и тъй като рецензентите най-често са професори, заети да преподават и пишат своите собствени книги, в повечето случаи процесът се проточва. Аз лично чаках от средата на ноември до края на март и чак тогава получих отговор. По това време бях толкова зает с нещо друго, та съвсем бях забравил, че съм изпратил ръкописа. Естествено, зарадвах се, че го приемат, зарадвах се, че трудът ми не е бил нахалост, но не мога да кажа, че се развълнувах кой знае колко. Навярно това беше добра новина за Хектор Ман, добра новина за маниаците на стари филми и познавачите на черни мустаци, но сега, когато цялата работа бе зад мен, рядко изобщо се сещах за нея. Когато се сетех, ми се струваше, че някой друг е написал тази книга.

В средата на февруари получих писмо от свой състудент в бакалавърската програма, Алекс Кроненберг, който преподаваше в Колумбийския университет. За последно го виждах на помена за Хелън и децата и макар че оттогава не се бяхме чували, все още го смятах за добър приятел. (Съболезнователното му писмо беше образец на красноречие и съчувствие, най-хубавото писмо, което някога съм получавал.) Сегашното си писмо започваше с извинение, че не е писал по-рано. Често мислел за мен, разбрал от слухове, че съм в отпуск от Хемптън и че съм прекарал няколко месеца в Ню Йорк. Жалко, че не съм се обадил. Ако знаел, че съм там, щял да ме види с грамадно удоволствие. Това бяха точните му думи — грамадно удоволствие — типично алексовско словосъчетание. Във всеки случай, започваше следващият параграф, наскоро от Колумбийския университет го помолили да редактира нова книжна поредица, библиотека „Световни класици“. Някакъв човек с нелепото име Декстър Файнбаум, завършил през 1927 година Инженерния факултет, завещал на Университета четири и половина милиона долара, за да започнат поредицата. Идеята била да се издадат всепризнатите шедьоври на световната литература в една серия с еднакво оформление. Всичко от Майстер Екхарт до Фернанду Песоа; и където съществуващите преводи се окажели неадекватни, щели да се поръчат нови. Безумно начинание , пишеше Алекс, но ме назначиха за изпълнителен редактор и въпреки цялата работа отгоре (вече не спя), трябва да си призная, че ми е забавно. В завещанието си Файнбаум е приложил списък на първите сто заглавия, които иска да излязат. Натрупал е състоянието си с производство на алуминиеви обшивки, но литературният му вкус е впечатляващ. Една от книгите е „Mémoires d’outre-tombe“ на Шатобриан. Още не съм прочел проклетата тухла, всичките две хиляди страници, но си спомням какво ми каза една вечер през 1971 година някъде из студентското градче на Йейл — може да е било до онова малко площадче точно пред Байнеке — и сега ще го повторя: „Това — каза ти (размахвайки във въздуха първия том от френското издание) — е най-добрата автобиография, която някога е била писана.“ Не зная дали все още смяташ така, но вероятно няма нужда да те осведомявам, че откакто книгата е издадена през 1848 година, имаме само два пълни превода — от 1849 и от 1902 година. Крайно време е за трети, не мислиш ли? Нямам представа дали все още се занимаваш с преводи, но ако е така, би било прекрасно да преведеш книгата за нашата поредица.