Пол Остър - Книга на илюзиите

Тъй че седнах и отново се залових за работа. Забравих за Хектор Ман, мислех единствено за Шатобриан, зарових се в могъщата хроника на един живот, който нямаше нищо общо с моя. Тъкмо това най-много ме привличаше в работата: разстоянието, самото разстояние между мен и онова, което правех. Добре ми се отрази скитането из Америка от двадесетте години; още по-хубаво беше да прекарвам дните си във Франция от осемнайсети и деветнайсети век. Над върмонтската ми планинка заваля сняг, но почти не му обърнах внимание. Бях в Сен-Мало и Париж, в Охайо и Флорида, в Англия, Рим и Берлин. Голяма част от работата бе механична; и понеже бях не създател, а слуга на текста, тук се искаше енергия, различна от онази, която вложих в „Безмълвният свят“. Преводът е малко като огнярството. Загребваш лопата въглища и ги мяташ в пещта. Всяка буца е дума, всяка лопата — изречение; и ако имаш силни рамене, ако издържаш да продължаваш по осемдесет часа, огънят не угасва. Пред себе си имах близо милион думи и бях готов да работя колкото е нужно, дори ако това означаваше да подпаля къщата.

През тази първа зима почти не излизах. На всеки десет дни отивах с колата до Гранд Юниън в Братълбъро за храна, но това беше единственото отклонение от дневния ми режим. Братълбъро беше далечко, но съобразих, че тези двайсет допълнителни мили ме спасяват от случайна среща с някой познат. Колегите ми от Хемптън обикновено пазаруваха от друг Гранд Юниън, малко по̀ на север от колежа, и нямаше особен шанс някой от тях да се озове в Братълбъро. Но риск все пак съществуваше и при цялото ми премислено планиране, стратегията в крайна сметка се провали. Един мартенски следобед, в шести коридор, както си слагах тоалетна хартия в количката, налетях на Грег и Мери Телефсън. Това доведе до покана за вечеря и макар че положих всички усилия да се отскубна, Мери жонглираше с всевъзможни дати, докато ми се свърши запасът от въображаеми ангажименти. Дванайсет вечери по-късно пристигнах пред къщата им на края на студентското градче, няма и миля от мястото, където живеех с Хелън и момчетата. Ако бяха само те двамата, нямаше да е чак такова изпитание, но Грег и Мери се бяха погрижили да поканят още двайсет души, а аз не бях подготвен за такава тълпа. Разбира се, всички бяха приятелски настроени, а някои вероятно искрено се радваха да ме видят, но аз се чувствах неловко, като риба на сухо, и всеки път, когато си отворех устата, откривах, че казвам не каквото трябва. Не бях в час с хемптънските клюки. Те всички решиха, че изгарям от желание да чуя за най-новите интриги и скандали, за разводите и извънбрачните похождения, за повишенията и свадите в катедрите; но аз всъщност намирах всичко това за неимоверно отегчително. Измъкнех ли се от разговора, миг по-късно ме приклещваше друга групичка, увлечена в подобен разговор. Никой не бе толкова нетактичен, че да спомене за Хелън (как да очакваш такова нещо от учтивите университетски преподаватели!) и затова се придържаха към предполагаемите неутрални теми: актуални новини, политика, спорт. Нямах представа за какво говорят. Не бях поглеждал вестник повече от година и се чувствах, сякаш хората около мен обсъждат случки от някакъв друг свят.

В началото на партито всички се шляеха по долния етаж, влизаха и излизаха от стаите, скупчваха се за по няколко минутки и пак се разпръсваха, за да образуват нови групички някъде другаде. Аз правех тегели между хола, трапезарията, кухнята и кабинета; в някакъв момент Грег ме настигна и ми пъхна в ръката скоч със сода. Взех го без да мисля и понеже бях нервен и не знаех какво да правя, го изпих за около двайсет и четири секунди. Повече от година не бях близвал алкохол. Докато правех изследванията си върху Хектор Ман, няколко пъти се бях поддавал на изкушенията на хотелските минибарове, но когато се преместих в „Бруклин“ и започнах книгата, твърдо отказах алкохола. Не ми липсваше, когато нямаше, но сега знаех, че след броени мигове мога да си създам голям проблем. Поведението ми след самолетната катастрофа ме бе убедило в това и ако не се бях взел в ръце и не бях напуснал Върмонт навреме, навярно нямаше да съм жив достатъчно дълго, за да посетя Грег и Мери — камо ли да съм в състояние да се чудя защо, по дяволите, съм дошъл.

Като изпих чашата, отидох до бара да презаредя, но този път минах без сода и само си сипах лед. На третия път въобще забравих за леда и си налях чисто.

Като стана вечерята, гостите се наредиха около масата, напълниха чиниите си с храна и се пръснаха из къщата в търсене къде да седнат. Аз се озовах на дивана в кабинета, свит между подлакътника и Карин Мюлер, доцентка в Катедрата по германистика. Вече леко залитах; и както седях с пълна чиния телешка яхния и салата, несигурно закрепена върху коленете ми, се обърнах да взема чашата си от облегалката, където я бях оставил преди да седна. В момента, в който я взех, тя се изплъзна от пръстите ми. Един четворен „Джони Уокър“ се изля във врата на Карин и миг по-късно чашата я чукна по гръбнака. Тя скочи — как нямаше да скочи! — и при това събори собствената си чиния с яхния и салата, която не само запрати моята с трясък на пода, но и цялата се изсипа върху мен.