Пол Остър - Книга на илюзиите

Като слезеш долу, каза тя, искам… да се извиниш на Карин… ако ще да й падаш на колене… и да я молиш за прошка… Всички за това говорят… и ако не го направиш сега, Дейвид… повече няма да стъпиш в тази къща.

Хич и не исках да идвам, отвърнах. Ако не ми беше извила ръката, въобще нямаше да съм тук и да ти обиждам гостите. Щяхте да си направите все същото скучно и тъпо парти, както винаги.

Трябва ти помощ, Дейвид… Много добре знам какво ти мина през главата… но всяко търпение си има граници… Иди на лекар, преди да си съсипал живота си.

Живея такъв живот, какъвто ми понася. В него не влизат твоите партита.

Мери метна последното палто на леглото и внезапно, без видима причина, се тръшна и заплака.

Слушай, кретен такъв, каза тихо. Аз също я обичах. Ти може да си бил женен за Хелън, но тя ми беше най-добрата приятелка.

Не, не беше. Беше моята най-добра приятелка. И аз й бях най-добрият приятел. Ти нямаш нищо общо, Мери.

Това сложи край на разговора. Бях толкова жесток към нея, толкова краен в отрицанието на чувствата й, че тя не можа да каже нищо повече. Докато излизах от стаята, тя седеше с гръб към мен, клатеше глава напред-назад и гледаше палтата.

Два дни по-късно получих писмо от Университета на Пенсилвания, че желаят да издадат моята книга. Бях превел вече почти сто страници от Шатобриан, а когато година по-късно „Безмълвният свят на Хектор Ман“ наистина излезе, още хиляда и двеста бяха зад гърба ми. Ако продължавах да работя със същото темпо, след седем-осем месеца щях да имам завършена чернова. С още малко време за поправки и нови хрумвания, и след по-малко от година щях да предам на Алекс готовия ръкопис.

Както излезе, годината продължи едва три месеца. Изкарах в същия дух още двеста и петдесет страници, стигнах главата за падането на Наполеон в книга двайсет и трета ( нещастията и чудесата са близнаци, заедно се раждат ) и тогава, в един влажен и дъждовен следобед, открих писмото на Фрида Спелинг в кутията си. Признавам, че първоначално ме сащиса, но след като изпратих отговора си и седнах да помисля трезво, успях да се убедя, че е кьорфишек. Не че беше грешка да й отговоря, но след като по този начин се бях застраховал, сметнах, че с това кореспонденцията ни приключва.

Девет дни по-късно получих второ писмо от нея. Този път бе изписала цял лист и отгоре бяха името и адресът й, старателно оградени и орнаментирани. Наясно бях колко е лесно да се използват фалшиви лични данни, но защо някой ще си прави труда да се представя за човек, който ми беше напълно непознат? Името Фрида Спелинг не ми говореше нищо. Може да беше съпруга на Хектор Ман, а може и да беше някоя луда, живееща в колиба в пустинята, но вече нямаше смисъл да отричам съществуването й.

Скъпи професоре , пишеше тя. Съмненията Ви са напълно разбираеми и аз ни най-малко не се изненадвам, че не сте готов да ми повярвате. Единственият начин да откриете истината е да се отзовете на поканата, която Ви отправих в предишното си писмо. Вземете полет до Тиера дел Суеньо и елате да се срещнете с Хектор. Ако Ви кажа, че той е написал и режисирал редица филми със свое участие след като е напуснал Холивуд през 1929 година и че е съгласен да Ви ги прожектира тук в ранчото, може би това ще Ви изкуши да дойдете. Хектор е почти деветдесетгодишен и здравето му се влошава. Завещанието му изисква от мен да унищожа тези филми с негативите не по-късно от двайсет и четири часа след смъртта му, а не зная колко още ще издържи. Моля, свържете се с мен скоро. С нетърпение очаквам отговора Ви, Фрида Спелинг (Госпожа Хектор Ман).

Както и преди, не си позволих да се увлека. Отговорът ми беше лаконичен, хладен, може би дори грубичък, но преди да се впусна в каквото и да било, исках да знам, че мога да й имам доверие. Иска ми се да Ви вярвам , написах, но ми трябват доказателства. Ако очаквате от мен да отида чак до Ню Мексико, трябва да знам, че твърденията Ви са достоверни и че Хектор Ман действително е жив. Разсеят ли се веднъж съмненията ми, ще дойда в ранчото. Но трябва да Ви предупредя, че не пътувам със самолет. Ваш Д. 3.

Нямаше съмнение, че пак ще ми пише — ако не я бях уплашил. А ако не пишеше — значи косвено признаваше, че ме е мамила, и цялата история приключваше. Не мислех, че е така, но каквито и да бяха плановете й, ако имаше такива, не след дълго щях да разбера истината. Тонът на второто й писмо бе настоятелен, почти умолителен, и ако тя наистина беше тази, за която се представяше, несъмнено щеше да отговори. Мълчанието би означавало, че съм разконспирирал блъфа й, но отговореше ли — а в това не се съмнявах, очаквах писмото да дойде скоро. Последното бе пристигнало за девет дни. Ако всичко беше наред (без забавяния и стачки на пощенските служители), пресметнах, че следващото трябва да се появи дори по-бързо.