Пол Остър - Книга на илюзиите

През март 1998 година навърших петдесет и една. Шест месеца по-късно, в първия ден от есента, точно докато участвах в конференция за нямото кино, организирана от Американския филмов институт в Уошингтън, получих първия си инфаркт. Вторият ме удари на 26 ноември, посред вечерята за Деня на благодарността в дома на сестра ми в Балтимор. Първият беше относително лек, от тъй наречените микроинфаркти, бих го сравнил с кратко вокално соло без акомпанимент. Вторият продра тялото ми като симфония с хор от двеста певци и пълен духов оркестър и едва не ме уби. Дотогава съвсем не смятах петдесет и една за напреднала възраст. Наистина не беше първа младост, но и не предполагаше човек да се подготви за края и да си вземе последно сбогом със света. Останах в болница няколко седмици и диагнозата на лекарите беше достатъчно обезсърчаваща, за да си променя мнението. Ако мога да използвам една фраза, която винаги съм харесвал, открих, че дните ми са преброени.

Не смятам за грях това, че пазих тайните си до този момент и не смятам за грях това, че сега ги казах. Обстоятелствата се промениха, а с това се промени и решението ми. Върнах се у дома от болницата в средата на декември и в началото на януари вече бях написал първите страници от тази книга. Сега е краят на октомври и като се приближавам до края на своя проект, установявам с мрачно задоволство, че това са и последните седмици на това столетие — столетието на Хектор, столетието, което започна осемнайсет дни преди раждането му и за чийто край никой трезвомислещ човек няма да съжалява. Ще последвам примера на Шатобриан и засега няма да направя опит да публикувам това, което съм написал. Оставил съм писмо с нужните указания до адвоката си, той ще знае къде да намери ръкописа и какво да прави с него, когато умра. Имам намерение да живея до сто години, но по всичко личи, че шансът ми не е голям, така че съм се погрижил за всичко необходимо. Ако и когато тази книга бъде издадена, драги читателю, можеш да бъдеш уверен, че мъжът, който я е написал, вече не е между живите.

Има мисли, които нахлуват в ума ти, мисли толкова могъщи и уродливи, че те развращават в мига, в който си ги помислиш. Страхувах се от онова, което знаех, страхувах се да не ме засмуче ужасът на онова, което знаех, и затова не изразих мисълта с думи, докато не стана твърде късно, за да ми повлияе. Нямам факти, с които да подкрепя твърдението си, нямам доказателства, които биха важали в съдебна зала, но след като в последните единайсет години отново и отново разигравах в ума си събитията от онази нощ, съм почти сигурен, че Хектор не умря от естествена смърт. Слаб беше, когато го видях, да, слаб и без съмнение на смъртно легло, но мислите му бяха ясни и когато в края на разговора ни сграбчи ръката ми, впи пръстите си в кожата ми. Така сграбчва човек, който е решен да живее още. Той щеше да се държи за живота, докато си свършим общата работа, и когато Фрида ми каза да изляза от стаята, аз напълно очаквах да го видя пак на сутринта. Помислете само с каква скорост се струпаха след това катастрофите. Алма и аз си легнахме и когато сме си легнали, Фрида се е промъкнала на пръсти в стаята на Хектор, взела е възглавница и го е задушила. Убеден съм, че го е направила от обич. Нямало е гняв у нея, нямало е чувство, че е предадена и трябва да отмъсти — имало е просто фанатична преданост към справедлива и свята кауза. Хектор няма как да е оказал особена съпротива. Тя е била по-силна от него. Съкращавайки живота му с няколко дни, го е избавила от лудостта да ме покани в ранчото. След години на кураж и твърдост, Хектор бе изпаднал в съмнения и нерешителност, бе стигнал дотам, че да постави под въпрос всичко, което е направил с живота си в Ню Мексико, и в момента, в който аз пристигнах в Тиера дел Суеньо, онова красиво нещо, което бяха направили с Фрида, бе заплашено от опасността да бъде разбито на късчета. Безумието започна в мига, в който стъпих в ранчото. Аз бях катализаторът за всичко, което се случи, докато бях там, аз бях последната добавка, която отприщи фаталната експлозия. Фрида трябваше да се отърве от мен, а единственият начин да го стори беше да се отърве от Хектор.

Често си мисля за всичко, което се случи на следващия ден. Все по-ясно виждам колко много неща останаха недоизказани, все по-ясно виждам паузите и мълчанията, чудноватата пасивност, която сякаш излъчваше Алма тъкмо в критичните моменти. Когато се събудих на сутринта, тя седеше до мен на леглото и милваше лицето ми с длан. Беше десет часа и отдавна вече трябваше да сме в прожекционната да гледаме филмите на Хектор, но въпреки това тя не припираше. Изпих чашата кафе, която тя бе оставила на нощната масичка, говорихме си, прегръщахме се и се целувахме. По-късно през деня, когато се върна в къщата след изгарянето на филмите, не изглеждаше особено разстроена от гледката, която бе понесла току-що. Не съм забравил как рухна и се разплака, но реакцията й беше много по-умерена, отколкото очаквах. Тя не се разкрещя, не изпадна в ярост, не се нахвърли с тежки думи върху Фрида задето бе запалила кладата преди крайния срок, посочен в завещанието на Хектор. Достатъчно дълго бяхме говорили предните два дни, за да съм наясно, че Алма е против изгарянето на филмите. Мисля, че изпитваше страхопочитание от размерите на Хекторовото покаяние, но също така вярваше, че то не е справедливо; беше ми казала, че през годините с Хектор много са спорили за това. Ако това бе така, то защо не се разстрои повече, когато видя как филмите изгарят безвъзвратно? В тези филми играеше майка й, баща й ги беше заснел, и все пак тя почти не ги спомена, след като пламъците утихнаха. Дълги години мислих за това нейно мълчание и стигнах до теория, която единствена ми се вижда смислена, която единствена наистина обяснява безразличието й онази вечер: тя е знаела, че филмите не са унищожени. Алма беше изключително интелигентен и изобретателен човек. Вече бе направила копия на ранните филми на Хектор и ги бе изпратила до шест различни архива, пръснати по света. Защо да не е направила копия и на късните му филми? Покрай писането на книгата си беше пътувала на доста места. Какво би й попречило да измъква по някой негатив всеки път, когато заминава, и да го отнася в някоя лаборатория да го копират повторно? Хранилището не се охраняваше, тя разполагаше с ключове от всички врати и не би имала никакъв проблем да внася и изнася неща незабелязано. Ако бе постъпила така, то сигурно бе скрила някъде копията и намерението й е било да изчака, докато Фрида умре, за да ги извади на светло. Може би щяха да минат години, но Алма беше търпелива, а и как би могла да предполага, че двете с Фрида ще умрат в една и съща нощ? Може да ми се отвърне, че в такъв случай би ме посветила в тайната, че не би я запазила за себе си — но може би възнамеряваше да ми каже като дойде във Върмонт. В дългото си, разхвърляно предсмъртно писмо не споменаваше въобще за филмите, но онази нощ Алма е била в състояние на нервна криза, тресяла се е в делириум от ужаси и апокалиптични самообвинения и всъщност не смятам, че все още е принадлежала на този свят, когато е седнала да пише писмото си. Забравила е да ми каже. Искала е да ми каже, но е забравила. Ако наистина е така, то филмите на Хектор не са изгубени. Просто са скрити и рано или късно ще дойде някой да отвори случайно вратата на стаята, където ги е оставила Алма, и историята ще започне отначало.