Пол Остър - Книга на илюзиите

Не знаех дали някак съм се излъгал да повярвам, че съм достатъчно силен, за да продължа с работата, или просто се бях вцепенил. Цяло лято се чувствах сякаш живея в друго измерение, усещах нещата около себе си и все пак в същото време бях встрани от тях, сякаш тялото ми беше обвито в прозрачна, ефирна тъкан. Прекарвах дълги часове с Шатобриан, ставах рано и си лягах късно и със седмиците постигнах равномерен прогрес — увеличих дневната си норма от три на четири страници от изданието на „Плеяд“. Личеше си, че е прогрес, чувствах, че е прогрес, но това беше също и времето, когато взех да ставам предразположен към разни странни разсейвания, пристъпи на завеяност, в които сякаш изпадах всеки път, когато станех от бюрото. Три месеца поред забравях да си платя телефонната сметка, не обръщах внимание на заплашителните известия в пощенската си кутия и уредих сметката чак когато един ден в двора ми пристигна някакъв мъж да прекъсне кабела. Две седмици по-късно отидох на пазар в Братълбъро, трябваше да се отбия също в пощата и в банката. Успях да пусна портфейла си в пощенската кутия, като си мислех, че е купчина писма. Тези произшествия ме озадачиха, но нито за миг не се замислих защо се случват. Да си задам този въпрос би означавало да падна на колене и да отворя вратичката на капана под черджето, а не можех да си позволя да надникна в онова мрачно място. Повечето вечери, след като привършех работа и се нахранех, седях до късно в кухнята и преписвах на чисто бележките, които бях нахвърлил, докато гледах „Вътрешният живот на Мартин Фрост“.

Познанството ми с Алма бе траяло едва осем дни. Пет от тези осем дни прекарахме разделени и когато изчислих колко време сме прекарали заедно през останалите три, цялата сума излизаше петдесет и четири часа. Осемнайсет от тези часове бяха изгубени в сън. Още седем бяха пропилени в разнообразни краткотрайни раздели: шестте часа, които прекарах сам в къщата, десетината минути, в които бях с Хектор, четирийсет и едната минути, в които гледах филма. Това оставяше само някакви си двайсет и девет часа, в които наистина съм я виждал и съм я докосвал, в които съм се обгръщал в аурата на нейното присъствие. Правихме любов пет пъти. Ядохме заедно шест пъти. Изкъпах я веднъж. Алма бе влязла и излязла от моя живот толкова бързо, та понякога ми се струваше, че е била само плод на въображението ми. Това беше най-тежкото в приемането на смъртта й. Нямах достатъчно неща, които да си спомням, и затова минавах през едни и същи места отново и отново, продължавах да събирам същите числа и да стигам до същите жалки резултати. Две коли, един самолет, шест чаши текила. Три легла в три къщи в три различни нощи. Четири телефонни разговора. Бях толкова зашеметен, не знаех как да изразя траура си, освен като живея. Месеци по-късно, когато завърших превода и се изнесох от Върмонт, разбрах какво бе сторила Алма за мен. Само за осем дни тя ме бе върнала от света на мъртвите.

Какво стана с мен след това, няма значение. Това е книга от фрагменти, компилация от тъги и смътно запомнени сънища и за да разкажа историята, трябва да остана в пределите на самата история. Ще кажа само, че сега живея в един голям град, някъде между Бостън и Вашингтон, и че това е първото нещо, което пиша след „Безмълвният свят на Хектор Ман“. Известно време отново преподавах, после си намерих друга работа, която повече ми харесваше, накрая окончателно зарязах преподаването. Би трябвало да кажа също (за сведение на онези, които се интересуват от такива работи), че вече не живея сам.

Минаха единайсет години, откакто се върнах от Ню Мексико и през цялото това време не съм разговарял с никого за онова, което ми се случи там. Нито дума за Алма, нито дума за Хектор и Фрида, нито дума за ранчото „Блу Стоун“. Та кой би повярвал на подобна история, ако се опитам да я разкажа? Нямах доказателства, нямах свидетели, които да потвърдят версията ми. Филмите на Хектор бяха унищожени, книгата на Алма беше унищожена и единственото, което бих могъл да покажа като веществено доказателство, бяха моите жалки бележници, моята трилогия от драсканици в пустинята: записките от „Мартин Фрост“, откъсите от дневника на Хектор и един списък с имената на извънземни растения, който нямаше нищо общо с каквото и да било. Реших, че е по-добре да си държа устата затворена и да оставя мистерията на Хектор Ман неизяснена. Сега с творчеството му се занимаваха други хора и когато през 1992 година немите му комедии излязоха на видео (голяма кутия с три касети), мъжът с белия костюм бавно започна да събира почитатели. Това беше малко завръщане, разбира се, незначително събитие в света на развлекателната индустрия и милиардните пазарни бюджети, но беше все пак някакво удовлетворение и аз се радвах, когато попаднех някъде на материал, който споменаваше Хектор като слабо известен виртуоз в жанра, или като (по думите на Стенли Войбел в „Сайт енд Саунд“) „последния значим представител на изкуството на нямата комедия“. Навярно това беше достатъчно. Когато през 1994 година основаха фенклуб, ме поканиха да стана почетен член. Понеже бях човекът, отговорен за първото и единствено цялостно изследване на Хекторовото творчество, виждаха в мое лице основополагащия дух на движението и се надяваха да им дам благословията си. По последното преброяване, Международното братство на Хекторманиаците имаше триста членове, плащащи вноски, и някои от тях живееха в далечни места, като Швеция и Япония. Всяка година президентът на братството ме канеше да посетя годишното им събрание в Чикаго и когато най-сетне приех през 1997 година, залата стана на крака да аплодира лекцията ми. В последвалите минути за въпроси и отговори някой попита дали докато съм събирал материал за книгата, съм попаднал на някаква информация, свързана с изчезването на Хектор. Не, отговорих, за съжаление не. Рових се месеци наред, но не успях да стигна до никаква нова улика.