Пол Остър - Книга на илюзиите

По собствените си думи, Алма изпаднала в бяс, в хулна тирада, в безумен изблик на крясъци и писъци . Хвърлила се напред и когато Фрида станала, за да се защити, Алма я блъснала встрани. Само това си спомняла, така каза. Блъснала я с все сила и прелетяла покрай нея, втурнала се тичешком към задната част на къщата, към кабинета и компютъра си. Изгореният ръкопис бил само разпечатка. Цялата книга била в компютъра и ако Фрида не била бъркала по хард диска или не била изровила дискетите, то нищо нямало да е изгубено.

Миг надежда, мимолетна вълна от оптимизъм, когато прекрачила прага на стаята — и после край. Алма влязла в кабинета и първото нещо, на което паднал погледът й, било празното място, където седял компютърът. Бюрото било празно: нито монитор, нито клавиатура, нито принтер, нито синя пластмасова кутия с двайсет и една надписани дискети и петдесет и три различни работни файла. Фрида била отнесла всичко. Без съмнение Хуан също бил вътре в заговора и ако Алма преценявала правилно ситуацията, то вече било твърде късно да се направи каквото и да било. Компютърът вече бил смазан, дискетите — начупени на късчета. А дори и все още да не били, то къде да ги търси? Ранчото се простирало на четиристотин акра. Трябвало само да избереш място някъде, да изкопаеш една дупка — и книгата изчезвала завинаги.

Алма не знаела колко време останала в кабинета. Няколко минути, мислела си, но може и да било по-дълго, може би дори четвърт час. Помнела как седнала пред бюрото и заровила лице в шепите си. Искало й се да заплаче, да се потопи в делириум от неспирен рев и ридание, но все още била твърде потресена, за да заплаче, така че единственото, което направила, било да седи и да слуша собствения си дъх през шепите си. В някакъв момент изведнъж забелязала колко тихо е станало в къщата. Допуснала, че в такъв случай Фрида вече си е тръгнала — че просто е излязла и си е отишла в другата къща. Толкова по-добре, помислила си Алма. Никакви спорове и обяснения нямало да поправят стореното и всъщност тя нямало никога вече да проговори на Фрида. Наистина ли? Да, казала си, наистина. При това положение било време да се маха оттам. Можела да събере най-важните си неща в един сак, да се качи в колата си и да отиде в някой мотел близо до летището. На сутринта без никакво бавене щяла да се качи на самолета за Бостън.

И тогава Алма станала от бюрото и излязла от кабинета. Още нямало седем часа, но тя ме познавала достатъчно добре, за да е сигурна, че ще съм си у дома — че ще се въртя около телефона в кухнята и ще си наливам текила в очакване на обаждането й. Нямало да чака уговорения час. Цели години от живота й били ограбени, целият свят избухвал в главата й и тя трябвало да говори с мен незабавно, трябвало да заговори с някого, преди да дойдат сълзите, когато нямало да може да си каже и името. Телефонът бил в спалнята, по-следващото помещение. Трябвало само да завие вдясно като излезе от кабинета, и десет секунди по-късно щяла да седи на леглото си и да набира номера ми. Но когато престъпила прага на кабинета, за миг се поколебала и вместо вдясно, свила вляво. При идването й в хола летели искри; и преди да започне дълъг разговор с мен, трябвало да провери дали огънят е загаснал. Разумно решение, точно онова, което трябвало да направи в такава ситуация. Така че тя се отбила в другата част на къщата и миг по-късно историята от онази нощ станала друга история, нощта станала друга нощ. Тъкмо това е най-ужасното за мен: не просто това, че не можах да предотвратя случилото се, а съзнанието, че ако Алма най-напред ми се беше обадила, то можеше изобщо да не се случи. Фрида пак така щеше да лежи мъртва на пода пред камината, но реакцията на Алма щеше да е съвсем различна и цялата поредица от събития след като тя види мъртвото тяло щеше да се развие другояче. Ако бе поговорила с мен, това щеше да я направи малко по-силна, малко по-уравновесена, малко по-подготвена да понесе шока. Ако ми беше разказала за сблъсъка например, ако ми беше описала как е ударила Фрида в гърдите с длан, преди да се втурне към кабинета си, аз навярно щях да я предупредя за евентуалните последствия. Щях да й кажа: човек може да изгуби равновесие, може да залитне назад, може да падне, може да си удари главата в нещо твърдо. Иди в хола да провериш. Виж дали Фрида е още там. И Алма щеше да отиде в хола, без да затваря телефона. Щях да мога да говоря с нея веднага след като открие тялото и това щеше да я успокои, щеше да я възпре, да я накара да помисли, преди да извърши онова ужасно нещо, което й дошло на ума. Но на прага Алма се поколебала, свила вляво, вместо вдясно, и когато видяла мъртвото тяло на Фрида проснато на пода, забравила да ми се обади. Не, не смятам, че е забравила, не искам да кажа, че е забравила — но идеята вече се оформяла в главата й и тя така и не се решила да вдигне слушалката. Вместо това отишла в кухнята, седнала на масата с бутилка текила и химикалка и през остатъка от вечерта ми писала писмо.