Пол Остър - Книга на илюзиите

По-късно през седмицата я погребах до родителите й в католическото гробище на двайсет и пет мили северно от Тиера дел Суеньо. Пред мен Алма не беше споменавала за никакви роднини и тъй като не се появиха представители на семейства Грунд и Морисън да вземат тялото й, аз покрих разходите за погребението. Имаше да се вземат мрачни решения, гротескни варианти, които се въртяха около относителните предимства на балсамирането и кремацията, около дълготрайността на дървения материал и цената на ковчезите. После, след като се спрях на традиционно погребение, произлязоха нови въпроси: за дрехите, нюансите на червилото, лака на ноктите, прическата. Не знам как успях да се справя с тези неща, но предполагам, че минах през тях така, както минават всички други: едновременно бях там и ме нямаше, едновременно бях на себе си и не бях. Спомням си единствено, че отхвърлих предложението за кремация. Стига вече огньове, казах, стига пепелища. Вече я бяха срязали, за да извършат аутопсията, но не им дадох да я изгорят.

В нощта, в която Алма се самоуби, аз се обадих на шерифа от къщата си във Върмонт. Оттам изпратили за оглед заместника, някой си Виктор Гузман, но макар че той пристигнал в ранчото преди шест сутринта, Хуан и Кончита вече ги нямало. И Алма, и Фрида били мъртви, писмото, което бях получил, още седяло в машината, но малките хора се били изпарили. Когато пет дни по-късно си тръгнах от Ню Мексико, Гузман и останалите заместници продължаваха да ги издирват.

За останките на Фрида се погрижи адвокатът й, според инструкциите в нейното завещание. Церемонията беше извършена в беседката на ранчото „Блу Стоун“ — точно зад главната сграда, в Хекторовата горичка от върби и трепетлики, но аз нарочно не отидох. Вече бях прекалено изпълнен с омраза към Фрида и само от мисълта да ида на погребението й ми се повръщаше. Така и не се видях с адвоката, но Гузман му казал за мен и когато той се обади в мотела ми да ме покани на церемонията, аз просто казах, че съм зает. Той дърдори няколко минути за горката госпожа Спелинг и горката Алма, и колко ужасяваща била цялата история, и след това напълно поверително , почти без да спира между изреченията, ми съобщи, че имението било на стойност над девет милиона долара. Ранчото щяло да бъде обявено за продан веднага след като автентичността на завещанието бъде удостоверена и приходите, заедно с всички средства от осребряването на акциите и ценните книжа на госпожа Спелинг, щели да бъдат дарени на едно сдружение с некомерсиална цел в Ню Йорк. Кое? — попитах. Музеят на модерното изкуство, отговори той. Всичките девет милиона щели да отидат в анонимен дарителски фонд за съхраняването на стари филми. Доста странно, каза той, не мислите ли? Не, отвърнах аз, не е странно. Жестоко — може би, противно, но не и странно. Ако харесвате черен хумор, бихте могли да се смеете с години.

Исках да се отбия в ранчото за последно, но когато спрях пред портата, не събрах смелост да вляза вътре. Надявах се да намеря някоя друга снимка на Алма, да претърся къщата й за дреболии, които бих могъл да отнеса със себе си във Върмонт, но от полицията бяха поставили една от онези бариери с жълта лента, които се слагат на местопрестъплението, и внезапно краката ми омекнаха. Наоколо нямаше полицай да стои на пътя ми и не представляваше никакъв проблем да се мушна покрай бариерата и да вляза в имението, но не можех да го направя, не можех — така че обърнах колата и подкарах в обратната посока. Последните си часове в Олбъкърки отделих да поръчам надгробен камък за Алма. Отначало мислех да огранича надписа до самия минимум: „Алма Грунд, 1950 — 1988“. Но малко по-късно, след като вече бях подписал договора и бях платил на човека за работата, се върнах в офиса и му казах, че съм променил решението си. Помолих го да добави още една дума. Надписът трябваше да гласи: „Алма Грунд, 1950–1988, писателка.“ Освен двайсетте страници на предсмъртното писмо, които ми изпрати в последната нощ от живота си, никога не бях прочел и един ред, написан от нея. Но Алма бе загинала заради книга и справедливостта изискваше да я запомнят като автора на тази книга.

Прибрах се у дома. По време на полета до Бостън не се случи нищо. Някъде над Средния запад навлязохме в турбуленция, хапнах малко пиле, изпих чаша вино, гледах през прозореца — но не се случи нищо. Бели облаци, сребристо крило, синьо небе. Нищо.

Барчето в хола беше празно, когато влязох вкъщи, а вече беше твърде късно да излизам и да купувам нова бутилка. Не знам дали това ме спаси, но бях забравил, че в онази последна нощ довърших текилата и като нямах никакъв шанс да намеря забрава в радиус от трийсет мили около Уест Т. — където всичко вече беше затворило, — трябваше да си легна трезвен. На сутринта изпих две чаши кафе и отново се захванах за работа. Бях планирал да се съсипя, да се гмурна обратно в старите си навици на безутешна скръб и алкохолна развала, но в лятната светлина на онова върмонтско утро нещо вътре в мен устоя на порива към саморазрушение. Шатобриан тъкмо приключваше дългото си размишление за живота на Наполеон и аз се присъединих към него в книга двайсет и четвърта от мемоарите, на остров Света Елена със сваления император. Бил в изгнание вече от шест години; по-малко му били потребни, за да завладее Европа. Вече рядко напускал къщата, прекарвал дните си в четене на Осиан в италианския превод на Казароти… Когато излизал, Бонапарт крачел по каменисти пътеки, обрамчени от алое и дъхав зановец… или чезнел в гъстите облаци, които се стелели по земята… В този миг в историята всичко увяхва за ден; онзи, който живее твърде дълго, умира жив. Като се движим през живота, оставяме подир себе си три или четири свои образа, всеки един различен от другите; виждаме ги през гъстата мъгла на миналото, като свои портрети от различни възрасти.