Пол Остър: Книга на илюзиите

Бях заспал на дивана, когато факсът започна да пристига. Във Върмонт беше шест сутринта, но в Ню Мексико беше все още нощ и машината ме събуди едва с третото или четвъртото позвъняване. Бях спал по-малко от час, потънал в дълбините на пълното изтощение, и първите позвънявания стигнаха до мозъка ми само колкото да променят съня, който сънувах в момента — някакъв кошмар с будилници и крайни срокове, в който трябваше да се събудя, за да изнеса лекция, озаглавена „Метафорите на любовта“. Рядко помня сънищата си, но този го помня, както помня и всичко, което ми се случи след като отворих очи. Станах, разбрал, че звънът не идва от будилника в стаята ми. Телефонът звънеше, в кухнята, но докато стана и повлека крака през хола, спря.

Чух тихо щракване откъм машината, което означаваше, че започва приемането на факс, и когато най-сетне се добрах до кухнята, първите редове от писмото вече излизаха навън. В 1988 година нямаше факс машини, които да работят с обикновени листа. Хартията излизаше на ролки — неудобни свитъци, покрити със специален електронен слой — и полученото писмо изглеждаше като някакъв документ, изпратен от далечното минало: откъс от Тората или послание от някое бойно поле на етруските. Алма бе съчинявала писмото си цели осем часа, бе прекъсвала и почвала отново беше вземала химикалката, беше я оставяла наново и в хода на нощта все повече се беше напивала: в крайна сметка писмото излизаше над двайсет страници. Прочетох го цялото прав, теглех свитъка, докато излизаше от машината. Първата част описваше нещата, които разказах току-що: изгорената книга на Алма, изчезналият компютър, мъртвото тяло на Фрида в хола. Втората част завършваше с тези редове:

Не мога. Не съм достатъчно силна, за да понеса подобно нещо. Опитвам се да го обгърна с ръце, но то е много голямо за мен, Дейвид, много е тежко и дори не мога да го вдигна от земята.

Затова няма да ти се обадя тази нощ. Ти ще ми кажеш, че е било нещастен случай, че вината не е моя и аз ще започна да ти вярвам. Ще ми се иска да ти вярвам, но истината е, че аз я ударих силно, прекалено силно за осемдесетгодишна жена, истината е, че аз я убих. Няма значение какво ми причини тя. Аз я убих и ако сега те оставя да ме разубедиш от това, то само ще ни съсипе после. Няма как да го избегнем. За да се спра, трябва да се откажа от истината, а ако го направя, всичко добро в мен ще започне да умира. Трябва да действам сега, разбираш ли, сега, докато все още имам смелостта да го направя. Бог да поживи алкохола. Гинес ти дава сила, нали така пишеше по билбордовете в Лондон. Текилата ти дава смелост.

Започваш отнякъде и колкото и далеч да си мислиш, че си стигнал, винаги пристигаш пак на същото място. Мислех си, че можеш да ме спасиш, че мога да се отскубна, да съм твоя, но винаги съм била само тяхна. Благодаря ти за мечтата, Дейвид. Грозната Алма си намери мъж и той я накара да се почувства красива. Щом успя да направиш това за мен, помисли си какво би могъл да направиш за някое момиче само с едно лице.

Бъди щастлив. Хубаво е, че всичко свършва преди да си разбрал каква съм в действителност. Онази първа нощ дойдох в твоя дом с пистолет, помниш ли? Никога не забравяй какво значи това. Само луд човек би могъл да постъпи така, а на лудите не може да се вярва. Те се вмъкват в живота на другите, пишат книги за неща, които не са тяхна работа, купуват хапчета. Бог да поживи хапчетата. Дали наистина беше случайност, че онзи ден забрави да ги вземеш? Бяха в портмонето ми през цялото време, докато беше тук. Все се канех да ти ги дам и все забравях — чак до момента, в който се качи в микробуса. Не ми се сърди. Както излиза, на мен ми трябват повече, отколкото на теб. Моите двайсет и пет малки лилави приятелчета. Пълна доза ксанакс, гарантираща цяла нощ спокоен сън.

Прости ми, прости ми, прости ми, прости ми.

Веднага опитах да й се обадя, но тя не отговори. Този път успях да се свържа — чувах как телефонът звъни на другия край на линията, — но Алма така и не вдигна слушалката. Изчаках четирийсет или петдесет иззвънявания с упоритата надежда, че шумът ще наруши концентрацията й, че ще я накара да мисли за нещо друго, освен за хапчетата. Дали още пет звъна щяха да променят нещата? Дали още десет щяха да я спрат? Накрая реших да затворя, намерих парче хартия и на свой ред й изпратих факс: моля те, обади ми се , написах. Моля те, Алма, вдигни слушалката и ми се обади. Секунда по-късно позвъних отново, но този път след петото или шестото иззвъняване сигналът прекъсна. Отначало не разбрах какво значи това, но после си дадох сметка, че Алма е изтръгнала кабела от стената.