Пол Остър - Книга на илюзиите

Ако бях усетил какво предстои, нямаше да оставя Алма сама в ранчото. Щях да я накарам да си събере ръкописа, щях да я натикам в микробуса и да тръгнем заедно към летището в онова последно утро. Дори след като не реагирах тогава, после все още имаше време да направя нещо, преди да е станало твърде късно. След като се прибрах във Върмонт, говорихме по телефона четири пъти и във всеки разговор изникваше името на Фрида. Но аз не желаех да говоря за Фрида. За мен тази част от историята беше приключила и единственото, което ме интересуваше, беше бъдещето. Дърдорех на Алма за къщата, за стаята, която й подготвям, за мебелите, които съм поръчал. Трябваше да й задавам въпроси, да настоявам за подробен отчет как се държи Фрида, но на Алма като че ли й беше приятно да слуша за тези къщовнически теми. Тя тепърва започваше да си стяга багажа — слагаше дрехите си в кашони, решаваше какво да вземе и какво да остави, питаше ме кои книги в моята библиотека се дублират с нейните — и ни най-малко не очакваше беда.

Три часа след като заминах за летището, Алма и Фрида отишли до крематориума в Олбъкърки да вземат урната. По-късно през деня, в едно затулено ъгълче на градината, разпръснали праха на Хектор по розовите храсти и лехите с лалета. Било същото място, на което пчелата ужилила Теди, и през цялата церемония Фрида била много разстроена: сдържала се за по минута-две и после задълго изпадала в безмълвен плач. Когато вечерта говорихме с Алма по телефона, тя ми каза, че никога не била виждала Фрида толкова уязвима, съвсем на ръба да рухне. На следващата сутрин обаче Алма отишла в главната сграда и открила Фрида вече будна — седяла на пода в кабинета на Хектор, вършеела из купчини хартии, снимки и рисунки, разхвърляни около нея в кръг. На ред били сценариите, така казала на Алма, а след това щяла систематично да издири всяко друго доказателство за производството на филмите: черновите за сюжета, скиците за костюмите, първоначалните рисунки по дизайна, светлинните диаграми, репликите на актьорите. Всичко трябвало да изгори, казала, нищо не трябвало да остане, нищичко.

Значи само един ден след като напуснах ранчото обхватът на унищожението вече бил променен, разширен така, че да се съобрази с една по-радикална интерпретация на завещанието на Хектор. Вече не ставало дума само за филмите. Ставало дума за всяко възможно доказателство, че тези филми някога са съществували.

Клади имало и на следващия, и на по-следващия ден, но Алма не взела участие в тях: оставила Хуан и Кончита да помагат, а тя се заела със собствените си работи. На третия ден изнесли декорите от задните помещения на звукозаписния комплекс и ги изгорили. Изгорили реквизита, изгорили костюмите. Изгорили дневниците на Хектор. Изгорили дори тетрадката, която бях прочел в къщата на Алма — и ние все така не виждахме накъде вървят нещата. Онази тетрадка беше написана през трийсетте години, много преди Хектор да се завърне към филмите. Единствената й ценност беше като източник на информация за биографията на Алма. Няма ли го източникът, тогава дори в крайна сметка книгата да излезе, историята в нея вече няма да е достоверна. Би трябвало да схванем това, но когато вечерта говорихме по телефона, Алма го спомена само мимоходом. Голямата новина на деня беше за немите филми на Хектор. Копия от тях, разбира се, вече циркулираха по света, но Фрида се притеснявала, че ако те бъдат открити в ранчото, някой би могъл да направи връзка между Хектор Спелинг и Хектор Ман и затова решила да изгори и тях. Гнусно дело било, така казала според Алма, но трябвало да се доведе докрай. Ако една част от цялото дело остане недовършена, то всички други части не биха имал смисъл.

Разбрахме се да се чуем пак следващата вечер в девет (седем по нейно време). Почти целия следобед Алма щеше да прекара в Сороко — да пазарува и да се погрижи за някои лични работи, — но макар че до Тиера дел Суеньо беше час и половина път с кола, изчислихме, че до шест ще се прибере у дома. Когато не се обади, въображението ми започна незабавно да попълва празните места; и по времето, когато легнах на дивана, в един часа, вече бях убеден, че Алма не се е прибрала вкъщи, че й се е случило нещо ужасно.

Оказа се, че едновременно съм прав и греша. Грешах, че не се е прибрала вкъщи — но за всичко друго бях прав, макар и съвсем не по начините, които си представях. Алма спряла пред къщата си в шест и няколко минути. Никога не заключвала вратата, така че не се разтревожила, когато видяла, че тя зее отворена; но от комина излизал пушек и това й се видяло странно, направо необяснимо. Може би Хуан и Кончита били дошли да оставят прането или да изнесат боклука, но защо, за бога, ще палят огън в този горещ юлски ден? Алма оставила покупките си в колата и влязла право в къщата. Седнала на пода пред камината в хола, Фрида мачкала на топки страници хартия и ги хвърляла в пламъците. Жест по жест, това било пълно повторение на финалната сцена в „Мартин Фрост“: Норбърт Стайнхаус, който изгаря ръкописа на разказа си в отчаян опит да върне майката на Алма от света на мъртвите. Късчета овъглена хартия летели из стаята, пърхали около главата на Фрида като ранени черни пеперуди. Краищата на крилете им просветвали за миг в оранжево, после ставали пепелявосиви. Вдовицата на Хектор била толкова погълната от започнатото занимание, че дори не вдигнала поглед, когато Алма влязла през вратата. Неизгорените още страници лежали в скута й: малка купчинка листа формат А-4, може би двайсет или трийсет, може би четирийсет. Ако само те били останали, то значи останалите шестстотин страници вече ги нямало.