Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

Мини бе голямо, добре сложено шимпанзе, високо около метър. То стоеше на едно от своите дървета и ни наблюдаваше не съвсем интелигентно, но все пак дружелюбно. Ние се разглеждахме мълчаливо десетина минути, след което се постарах да определя характера му. Макар и холандецът да ме бе уверявал, че е напълно опитомено, притежавах достатъчно опитност и знаех, че и най-питомното шимпанзе може да ви причини много неприятности, ако не ви хареса и работата дойде до бой, а въпреки че не бе много висока, Мини притежаваше внушително телосложение.

Малко след това спуснах подвижното мостче и влязох в заграденото място, въоръжен с голям грозд банани, с които се надявах да откупя бягството си, ако се бях излъгал в преценката на нейния характер. Седнах на земята, поставих бананите на колената си и зачаках Мини да направи първата стъпка. Тя седеше на дървото, наблюдаваше ме с любопитство и потупваше замислено закръгления си корем с големите си ръце. В края на краищата реши, че съм съвсем безопасен, слезе от дървото и заподскача към мястото, където седях. Тя приклекна на около метър от мен и протегна ръка. Тържествено се здрависахме. След това на свой ред аз й подадох банан. Тя пое банана и го изяде с доволни сумтения.

В разстояние на половин час Мини изяде всички банани и между нас се породи нещо като приятелство. Ние играхме заедно на гоненица, влизахме и излизахме от къщичката й, дори се покатерихме заедно на едно от дърветата. Тук реших, че е настъпил най-благоприятният момент да вкарам кафеза в ограденото място. Така и направихме, но го обърнахме с вратата към тревата и разрешихме на Мини да го разглежда колкото си иска, за да се убеди, че няма нищо опасно. Въпросът се състоеше в това, как да накараме Мини да влезе в него, без да я изплашим твърде много, и второ, без да ни ухапе. Тъй като никога през живота си не бе затваряна в кафез, на мен ми беше ясно, че цялата операция създава известни затруднения, още повече, че собственикът й го нямаше, за да използваме и неговия авторитет.

Три часа и половина показвах на Мини с личен пример, че кафезът е съвсем безопасен. Влизах в него, лягах, скачах отгоре му, дори пълзях с него по земята като костенурка. Мини остана много доволна от моето старание да я забавлявам, но към кафеза продължаваше да се отнася с известна резерва. Бедата бе в това, че можех да разчитам само на един опит да я пъхна в капана. Не успеех ли от първия път, нищо нямаше да излезе, а ако разбереше какво се каня да правя, никакви ласки и уговорки нямаше да я накарат да се приближи до кафеза. Налагаше се бавно и сигурно да я примамвам към кафеза и да го нахлузя направо отгоре й. И така след нов три четвърти час на упорито и уморително усилие най-сетне успях да я накарам да седне пред обърнатия нагоре с капака кафез и да вземе банана от него. Настана великият момент.

Поставих като примамка връзка много сочни банани в кафеза, след което сам седнах зад него, обелих и за себе си един банан и се загледах безгрижно наоколо, като че в момента най-малко ме тревожеше мисълта как да заловя шимпанзето. Като ми хвърляше погледи изпод вежди, Мини се придвижи внимателно напред. Най-сетне застана близо до кафеза и впери алчен поглед в бананите. Тя ме стрелна светкавично с очи и като видя, че съм прекалено зает с яденето на моя банан, наведе се напред и главата и раменете й потънаха в кафеза. В същия момент натиснах с всички сили от другата страна кафеза и той се захлупи върху шимпанзето, после скочих отгоре и седнах, да не би Мини да го преобърне отново. Боб изтича в ограденото място и седна до мен. След това с много голямо внимание пъхнахме отдолу капака, обърнахме отново кафеза и го заковахме. Мини през това време ме наблюдаваше, изпълнена с ненавист, през една дупка от паднал чеп и надаваше жални писъци: „Ууу… ууу… ууу“, като че моето вероломство я бе потресло до дъното на душата й. Обърсах потта от лицето си, запалих жадно една цигара и погледнах часовника си. Залавянето на Мини ми отне четири часа и четвърт и през ума ми мина мисълта, че за същото време можех да хвана и диво шимпанзе в гората. Доста уморени, ние натоварихме Мини на ландровъра и потеглихме обратно за Бафут.

В Бафут бяхме вече построили голяма клетка за Мини. Разбира се, тя не можеше да се сравнява по големина с онази, с която бе свикнала, но бе достатъчно просторна, за да не се притеснява в нея. По-късно се наложи да свикне със съвсем малка клетка, в която щеше да пътува за Англия, но по-добре бе да я привикнем към това постепенно, след като дотогава бе живяла напълно на свобода. Когато я преместихме в новата клетка, Мини я изследва основно с одобрителни пръхтения, удряше по телената мрежа с ръце и се провисваше на стърчишките, за да провери здравината им. След това й подадохме голяма кутия с най-различни плодове и бяла пластмасова паница, пълна с мляко, които Мини посрещна с възторжени викове. Вестта, че сме докарали Мини, заинтересува извънредно много фона, който никога дотогава не бе виждал голямо живо шимпанзе. Още същата вечер му изпратих бележка с покана да пийнем по чашка и да види шимпанзето. Той пристигна веднага след здрач, облякъл зелено-пурпурна роба, придружен от шест члена на съвета и две любими жени. След взаимните приветствия и приятния разговор подир първата чаша за тази вечер, аз взех петромаксовата лампа и поведох фона и неговата свита към дъното на верандата, където беше клетката на Мини. На пръв поглед тя изглеждаше празна. Когато вдигнах високо лампата, видяхме, че Мини спи. Беше си направила чудесно легло от сухи бананови листа в единия край на клетката. Тя спеше на едната си страна, подпряла буза с ръка, внимателно завита през рамо с един стар чувал, който й бяхме дали.