Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

Досега Джорджина се отърваваше благополучно от всички тези схватки, но на следващата сутрин тя наистина прекали. Една мила стара жена с тегло над деветдесет килограма приближи до вилата, като поклащаше тяло и дишаше тежко. На главата си носеше внимателно газена тенекия, напълнена с фъстъчено масло, което се надяваше да продаде на нашия готвач Филип. Филип зърна старата жена и се спусна бързо през кухненската врата, за да я предупреди за Джорджина, но за съжаление пристигна твърде късно на сцената. Джорджина скочи иззад храста безшумно като леопард и със страхотен боен вик сграбчи старата жена за дебелите крака. Бедната старица бе твърде пълна, за да подскочи или побегне, както останалите жертви, затова се закова на мястото си и започна да пищи така силно и продължително, че по нищо не отстъпваше на Джорджина. Докато изпълняваха този какофоничен дует, газената тенекия върху главата на старата жена опасно се наклони, Филип затопурка с огромните си стъпала през двора и започна да дава с гръмък глас съвети на старата жена, които тя не само че не изпълняваше, но дори и не чуваше. Достигнал мястото на произшествието, възбуденият Филип извърши голяма глупост. Вместо да насочи вниманието си върху тенекията на главата на старицата, той направи обратното, сграбчи Джорджина и се опита да я дръпне от краката на жената. Но Джорджина не искаше да се откаже толкова лесно от подобна закръглена и разкошна жертва, затова издаде възмутен писък и се хвана за краката на жената като удавник за сламка. Прихванал маймунката за кръста, Филип дърпаше с всички сили. Едрото тяло на старата жена се поклащаше като ствол на могъщо дърво под ударите на брадва, тенекията на главата й не издържа на неравната борба със закона за земното притегляне и се тресна на земята. Когато тенекията докосна земята, във въздуха се вдигна маслена вълна, която обля тримата герои със златисти и лепкави струйки. Изплашена от този нов, подъл и вероятно опасен военен подход, Джорджина изпръхтя от страх, освободи краката на старата жена и се отдръпна толкова, колкото позволяваше въжето, след което седна и започна да почиства козината си от лепкавото масло, Филип стоеше изправен и като че започна от кръста надолу бавно да се топи, докато цялата предна част на саронга на старата жена бе напоена с масло.

— Ва! — изгърмя яростно гласът на Филип. — Глупава жено, защо хвърли маслото на земята?

— Тъпак такъв! — крещеше, също възмутена, старицата.

— Този звяр искаше да ме ухапе, какво друго да правя?

— Маймуната нямаше да те ухапе, дебелано такава, защото е питомна — ревеше Филип. — Я ми погледни дрехите, целите са изпоцапани… Ти си виновна за това.

— Не съм виновна, не съм виновна — пищеше пронизително старата жена и огромното й туловище се тресеше като изригващ вулкан. — Ти си виновен, негодяй такъв, развали ми дрехите, разля ми цялото масло на земята.

— Глупава дебелана! — тръбеше Филип. — Ти си негодница, ти хвърли, без да има защо, маслото на земята… развали ми целите дрехи.

Той тропна ядосано с огромното си ходило, но за нещастие право в образувалата се маслена локва. Полетяха пръски и заляха и без това намасления саронг на жената. Тя изсвистя като падаща бомба и се разтресе още повече, като че всеки момент щеше да се пръсне. След това отново си върна гласа. Изрече само една дума, но аз разбрах, че е крайно време да се намеся.

— Ибо! — изсъска тя злобно.

Филип се смая при тази обида. Ибо се наричат членовете на едно нигерийско племе, от което камерунците изпитват ужас и отвращение. В Камерун да наречеш някого ибо е най-голямата възможна обида. Преди Филип да успее да събере мислите си и да направи нещо лошо на старата жена, аз се намесих. Успокоих добрата старица, заплатих й саронга и загубеното масло, след което умиротворих все още кипящия от гняв Филип, като обещах да му дам от моя собствен гардероб нов чифт къси панталони, чорапи и риза. После отвързах лепкавата Джорджина и я преместих на място, от което вече нямаше да може да напада местното население за моя сметка.

Джорджина не се отказа да прави бели. За нещастие този път я привързах под долната веранда, близо до една от стаите, които използвахме за баня. В нея бяхме поставили голям кръгъл пластмасов леген, в който всяка вечер топлехме вода, за да отмием от телата си потта и нечистотията от ежедневната работа. В легена се миехме трудно поради това, че беше доста малък. Човек сядаше в топлата и приятна вода така, че краката му оставаха подпрени отвън на дървен сандък. Тъй като легенът бе хлъзгав, необходими бяха значителни усилия да се изправим от наклоненото положение, в което се намирахме, за да се пресегнем до сапуна, пешкира или нещо друго. Тази баня не бе най-удобната, но при нашите условия не можехме да измислим нещо по-хубаво. Софи обожаваше къпането и прекарваше най-дълго време в банята от всички нас. Тя се излягаше в топлата вода и с цигара в уста четеше книга на светлината на малко фенерче. Тази вечер нейната баня не трая дълго. „Битката“ за банята започна, когато един от слугите се появи и заяви със заговорнически тон, с какъвто обикновено говорят африканците: