Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

Той измисли заради мен няколко игри и всички се оказаха твърде изморителни за този ранен час. Пъхаше се в леглото при краката ми, приклякваше и започваше да дебне, като през цялото време хвърляше скришни погледи, за да се увери, че го наблюдавам. После мушкаше хладната си ръка под завивките и ми сграбчваше пръстите на краката. Тогава аз трябваше да се наведа напред и да кресна, като че всичко това ме е разгневило, при което той скачаше от леглото, изтичваше на другата страна на стаята и ме гледаше през рамо с дяволито и доволно изражение на кестенявите си очи. Когато се уморявах от играта, аз се престорвах на заспал, а той бавно и внимателно приближаваше до леглото и за миг надникваше към лицето ми. След това протягаше светкавично дългата си ръка, дръпваше ме за косата и се втурваше към края на леглото ми, преди да успея да го хвана. Успеех ли да го сграбча, аз го хващах за врата и започвах да го гъделичкам по ключиците. Чъмли се гърчеше и дърпаше, отваряше широко уста, присвиваше устни и показваше розовите си венци и белите си зъби и хихикаше истерично като малко дете.

Втората ни придобивка бе едно голямо петгодишно шимпанзе на име Мини. Един ден при нас се отби някакъв холандски фермер и заяви, че иска да ни продаде Мини, тъй като му предстояло скоро да излиза в отпуска, а не му се искало да остави животното на милосърдието на неговите помощници. Можехме да вземем Мини, стига да отидем и я докараме. Фермата на холандеца отстоеше на около петдесет мили от нас в една област, наречена Санта. Уредихме да отидем дотам с ландровъра на фона, да видим шимпанзето и ако е здраво, да го купим и да го докараме в Бафут. И така рано една сутрин взехме голям кафез и тръгнахме с надеждата да се завърнем с шимпанзето някъде след обяд.

За да се доберем до Санта, трябваше да се измъкнем от долината, в която бе разположен Мамфе, да се изкачим по огромната стръмнина на Беменда (почти отвесна, стотина метра висока скала), след което да продължим по простиращата се зад нея планинска верига. Всичко пред нас бе потънало в гъста утринна мъгла, която с изгряването на слънцето започваше да се вдига към небето във вид на огромни поклащащи се колони. Сега мъглата лежеше неподвижно в долините и наподобяваше пълни с мляко езера, от които като някакви причудливи острови в бледо море се подаваха върховете на хълмове и скали. Колкото повече се изкачвахме в планината, толкова повече се забавяше нашето придвижване, защото тук лекият утринен ветрец избутваше и търкаляше от време навреме огромни кълба мъгла, които се въртяха и пресичаха пътя подобно на огромни бели амеби. Минехме ли някой завой, изведнъж потъвахме в непрогледна мъгла и видимостта спадаше до няколко метра. По едно време, както пробивахме пътя си през мъглата, някъде пред нас се показа нещо, което на пръв поглед приличаше на чифт слонски бивни зъби. Колата спря рязко и от мъглата изплува бавно стадо говеда — ватуси. Те обкръжиха колата в плътна стена и занадничаха любопитно през прозорците на ландровъра. Това бяха огромни и красиви животни с тъмношоколадова козина, с много големи влажни очи и дълги бели рога, които понякога достигат на дължина до метър и половина. Те ни заобиколиха плътно от всички страни. Топлият им дъх излизаше от техните ноздри като бели облаци, в студения въздух се почувства приятната миризма на обор и се чу веселото дрънкане на звънчето на кравата — водач. Няколко минути се изучавахме взаимно с кравите, когато се чу остро изсвирване и рязък вик, и от мъглата се появи краварят — типичен филани, висок, строен, с тънки черти и правилен нос като фигура на древноегипетска фреска.

— Здравей, приятелю — извиках аз.

— Добро утро, маса — отвърна той с усмивка и плесна с длан влажния от росата хълбок на една огромна крава.

— Твои ли са кравите?

— Да, са, мои, собствени.

— Накъде ги караш?

— Към Беменда, са, на пазара.

— Може ли да ги дръпнеш малко встрани, за да преминем?

— Да, са, да, са, ще ги дръпна — той отново се усмихна и подгони със силни викове кравите напред в мъглата, подскачаше от една към друга крава и ги потупваше бързо по хълбоците с бамбуковата си гега. При приятното подрънкване на звънчето огромните животни потъваха в мъглата с дълбоко и доволно мучене.

— Благодаря, приятелю, приятен път! — извиках аз на краваря.

— Благодаря, маса, благодаря — долетя гласът му от мъглата на фона на дълбокото, подобно на фагот мучене на кравите.

Когато достигнахме до Санта, слънцето вече изгря и горите станаха златистозелени с полепнали тук-там по склоновете им облачета мъгла. Намерихме къщата на холандеца, но разбрахме, че неочаквано са го повикали някъде. Мини си беше в къщи, а ние бяхме пристигнали заради нея. Тя живееше в голямо, оградено в кръг място, което холандецът бе устроил специално за нея. Беше остроумно измислено: доста висока ограда заграждаше малка дървена къщичка с подвижна вратичка и четири изсъхнали ствола, закрепени в основата си с цимент. За да се влезе в ограденото място, спускаше се нещо като подвижно мостче от стената, по което се преминаваше над сухия ров, заобикалящ обиталището на Мини.