Джералд Даръл - Диви кинозвезди

— Хайде да те снимаме „глас в камера“, като разказваш за фрегатите и държиш в скута си прелестното им „бебче“! — продължи Джонатан.

Нагласиха камерата и окачиха скрит микрофон на врата ми. Двете големи птици съвсем обезумяха и удвоиха атаките си срещу мен и камерата, достигайки опасна близост. По даден знак, че всичко е готово за снимане, клекнах в пирена с малкото в скута си. Тъкмо отворих уста за блестяща лекция за живота на фрегатите, когато то внезапно се изправи, клъвна ме по корема и аз изгубих нишката на мисълта си. После шумно и обилно обля колената ми с редки курешки.

— Стана тя каквато стана! Двубой с природата на живот и смърт до подрискване — обади се Джонатан, докато чистех с носна кърпичка миризливата лепкава каша от панталона си. — Много се съмнявам, че ще можем да включим този кадър в серийния филм.

— Когато решиш, че си се насмяла до насита, вземи това проклето пиле и го пусни на свобода! — обърнах се към Лий. — За днес достатъчно съм интимничил с фрегати.

Съпругата ми пое тлъстото пухкаво създание и го остави на около пет-шест метра в пирена. То веднага удари на бяг — наведено, разкрачено и стремглаво, сякаш някоя дебеланка в кожено палто тичаше подир автобуса.

— Много е миличко! — натъжи се Лий. — Искам да си го вземем с нас.

— Аз пък не искам! Няма да смогнем да плащаме сметките за химическо чистене.

Фрегатите са едни от най-изящните небесни хищници. Преследват други птици подобно на дръзки пирати, докато ги принудят да пуснат уловената от тях риба, мигновено се стрелват и я улавят още във въздуха. Смелостта им стига дотам, че понякога сграбчват крилото на рибояда, за да го накарат да повърне плячката си. Не са претенциозни към храната и никак не се колебаят да заграбят риба, попаднала в ноктите на по-големите им събратя — рибояди и гагарки, а после завършват своя пир с техните яйца или с новоизлюпените им пиленца.

Продължихме към Хърманс. Овчи стада се белееха като пресечена сметана, разлята върху зеленото кадифе на тревистите поляни, а над нас слънцето разсипваше бляскави лъчи. На тръгване се бяхме омотали в дебели дрехи от страх жестокият шотландски климат да не ни поднесе някакви изненади, но вече започнахме да се потим и да смъкваме палта и пуловери от гърба си. Постепенно платото се снижаваше и преминаваше в стръмни урви, слизащи към синия като тинтява Атлантически океан. Сиви каменарчета подскачаха навсякъде и задничетата им светлееха, сякаш бяха млечнобели лампички. Два траурно черни гарвана бавно летяха над урвите и грачеха в скръбен дует. Високо в небето чучулига огласяше простора със звънливата си песен. Винаги съм мислел, че ако можеха да пеят, падащите звезди щяха да ни даряват със същата музика.

Стигнахме до ръба на урвата. На около двеста метра под нас високи сини вълни се блъскаха между скалите и се разбиваха на капки, сякаш за миг разцъфтяваха лехи от бели хризантеми. Цялата околност се огласяше от прибоя и от хилядите морски птици, понесли се като снежна виелица край стръмния бряг. Замаяха ни се главите от безбройните им ята — стотици рибояди, чайки, буревестници, дяволици, гмурци, фрегати и десетки хиляди тупици! Учудих се как морето осигурява достатъчно риба, за да изхрани тази шумна крилата армия и милионите птичи семейства по крайбрежните скатове.

В горния край на склона в меката орна земя се простираше зоната на тупиците. Тук със своите яки клюнове и нокти си бяха изкопали дупките. Накацали със стотици наоколо, те сякаш чакаха да ги настъпим и в последния момент хвръкваха, бързо пляскайки с крила, а краката им се влачеха по земята като малки оранжеви хилки за тенис на маса. Наредени по затревения ръб на ската, тези комично клатушкащи се създания в „смокинги“ от черна и бяла перушина, с огромни клюнове на оранжеви и черни ивици, напомнящи карнавални носове, създаваха впечатление за странна конференция на клоуни. Много от тях, току-що завърнали се от далечен полет (тупиците навлизат за риба до триста километра навътре в морето), изглеждаха още по-смешни стиснали в шарената си човка по десетина рибки пясъчници, увиснали като мустаци и подредени съвсем добросъвестно подобно на сардели — до главата на първата — опашката на втората и т.н. — свидетелство за изключителна ловкост.

По-нататък срещнахме двама души, отдали се на чудновато занимание — „риболов“ на тупици. Слушал съм, че в някои далечни кътчета на Земята местните хора имат съвсем странни нрави, но такова чудо не бях срещал. Седнали на тревата, те бавно се смъкваха по задник към края на ската, за да наближат внимателно наблюдаващите ги тупици, застанали тържествено като гвардейци. Първият носеше дълга пръчка с въженце и примка на края. Избираше си поредната жертва, спускаше предпазливо примката, докато се вкопчи в един от оранжевите й крака, дърпаше към себе си кряскащата и пляскаща с крила птица и я подаваше в ръцете на своя помощник. Такова отношение към животните, и то в резерват, ми се стори много жестоко. Но щом наближихме, се разбра, че двамата слагат пръстен на крака на тупика, нещо като личен паспорт. Намерят ли го болен или мъртъв или ако просто го уловят, ще се знае откъде е дошъл и кога му е бил сложен пръстенът. Един вид птича бюрокрация, която ни помага да разгадаем странното поведение на морските птици, отлитащи надалеч в морето след размножителния период.