Джералд Даръл - Диви кинозвезди

Преди всичко бях поразен от багрите. Нежни, меки, зелени или кафяви, сякаш от пастелна рисунка, а облаците — ниски, с цвета на сивите и бледокафявите кичури овча вълна, увиснали по оградите и бодливите храсталаци. Ниските вълнообразни хълмове като че ли бяха покрити със смарагдовозелено кадифе на шоколадово морави петна от разцъфналия пирен. Лютичета и глухарчета позлатяваха живия плет от двете страни на пътя, на места светлееше върболист плакун, а златистожълти перуники, особено във влажните падини, се издигаха като знамена всред армия от островърхи зелени листа. В паметта ми оживяха спомени от Нова Зеландия, която със своя вълнообразен пуст пейзаж и безлюдни пътища създава същото усещане за откъснатост от света. Някъде пиренът бе изсечен и личеше, че е ваден торф. Торфените кирпичи, клисави и тъмни като ръжен хляб, съхнеха на големи купчини край малките стопански дворове. Стигнахме до нашия мотел край морския бряг. Щом се настанихме, в стаята ни нахълта Джонатан, предвидливо грабнал бутилка „Гленморанжи“ 9 9 Марка първокласно малцово шотландско уиски. — Бел.пр. — светложълтия нектар на боговете.

— Така-а! — рече той, след като отпи одобрително глътка. — Утре се изкачваме на белите скали — нос Хърманс, голямата колония на рибояди. После слизаме по урвата…

— Един момент! — прекъснах го аз. — Каква урва? Никой нищо не ми е казвал за урва!

— Обикновена урва — продължи разсеяно Джонатан. — Там се въдят най-различни птици — кайри, тупици, трипръсти чайки и други. Една от най-големите колонии на морски птици в Северното полукълбо.

— Е, и какво за тази урва? — наблегнах аз, за да не се отклоняваме от въпроса.

— Ами нищо, трябва да се спуснем по нея — обясни той. — Иначе няма да можем да снимаме филм за птиците.

— Колко е висока?

— Малко — измънка уклончиво Джонатан.

— Колко?

— Ами около… сто и петдесет — двеста метра — отговори той и като видя гримасата ми, бързо добави: — Слиза се по много удобна пътека. Пазачите постоянно вървят по нея.

— Господин Харис, предупредих ви, че страдам от световъртеж, нали?

— Да.

— Знам, че е съвсем нелепо страдание, но не мога да се избавя от него. Сложа ли нови подметки на обувките си, ходя като замаян най-малко две седмици. Зле си патя от тази болест.

— Съчувствам ти — излъга Джонатан. — Но няма да имаш никакви проблеми. То е от лесно по-лесно — като търкаляне на бъчва по надолнище.

— Не мога да не те поздравя за избора на метафората! — подметнах злъчно.

На другата сутрин, за обща изненада, облаците бяха изчезнали и над нас се ширеше синева почти като средиземноморския небосвод. Джонатан сияеше.

— Великолепен ден за снимки! — възкликна той и ме погледна глуповато през очилата си. — Как се чувстваш?

— Ако искаш да разбереш дали нощес по чудо съм се отървал от виенето на свят, отговорът е отрицателен.

— Не бой се! — малко притеснен каза Джонатан. Честна дума, пътеките са идеални. Постоянно слизат по тях хора и досега никой не е пострадал.

— Ще се пукна от яд, ако стана първата жертва.

Пътувахме с автомобил, докъдето имаше възможност, а после тръгнахме пеша по склона, потънал в пирен и смарагдовозелена трева, към големите стръмнини на Хърманс. Из пирена росянки невинно издигаха лепкавите си главички, готови да похитят и „погълнат“ някое насекомо — като безброй миниатюрни октоподи из оплетените коренаци и стъбла. По поляните, заприличали на игрища с грижливо „подрязана“ от пасящите овце трева, се стелеше „снежната“ покривка на избуяла пушица. Вървяхме през нея и вятърът я пръскаше на хиляди „заешки опашчици“, трепкащи от белота по склона.

Над нас, разперили големите си крила, се виеха тъмношоколадови птици — фрегати и зорко ни следяха — малките им се криеха из пирена. Попаднахме на едно от тях. Приличаше на пиленце в светлокафяв пух, главата и клюнът му бяха черни, имаше големи и тъмни сантиментални очи, изобщо беше очарователно. Лий и аз се опитахме да го хванем. То побягна, клатушкайки се като пате из пирена, а майка му и баща му започнаха да ни атакуват отгоре — наистина внушителна гледка. Стрелкаха се към нас с огромни разтворени крила, а в перата им свистеше вятърът приличаха на странни кафяви „Конкорди“. В последния миг се издигаха на метър — два от главите ни, описваха кръг и отново нападаха. Лий успя да улови малкото и те се насочиха към нея. Фрегатите могат с удар на крилото си да свалят човек на земята и затова грабнах отрочето им от ръцете на Лий. Вече се спускаха все по-ниско до главата ми и съвсем близо чувах свистене на крила. Отначало при всяка атака се навеждах инстинктивно, но разбрах, че ако размахвам ръце, когато са на три-четири метра от мен, веднага се оттеглят.