Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Наистина ли мислиш така?

— Напълно ти е одрал кожата. А сега нека да извикаме мъжете вътре. Искам да им покажа как в дневната ми стои Вивиан Лий.

— Не, не, недей. Аз ще се покажа на Януш по-късно.

— Глупости. Може и да са обърнали по няколко чашки този следобед, но въпреки това ще оценят творението ми.

И така, Дорис излиза от стаята, преди Силвана да успее да каже и дума.

Тримата мъже са вече в стаята — Дорис хваща Силвана за раменете и я завърта на едната и на другата страна.

— Е, какво мислите?

— Не те познах — казва Януш. Той леко се олюлява и си личи, че е препил.

Неопределеният му отговор я засрамва, както и начинът, по който унесено се усмихва на всички. Тя поглежда към Тони и осъзнава, че мнението му за косата й я интересува. Нетърпелива е да види реакцията му. Ами ако мисли, че изглежда нелепо? Задържа погледа си върху Януш, върху прегърбената му фигура, цигарата в ръката му и дима, който бавно се издига над китката му.

— Много си красива, Силвана — казва Тони, сякаш е прочел мислите й. Хваща Дорис през кръста и я завърта из стаята в стъпките на валса. — И ти също, госпожо Холборн.

— Хайде, стига. Пусни ме.

— Не я карай да танцува — обажда се Гилбърт. — Така ме хвана мен. Бях още младеж. Но тя ме прегърна и това беше. Улових се като риба на въдицата й.

— Ти наистина говориш безсмислици — смее се Дорис. — Нашата Джина обича да танцува. Трябва да й се обадиш, Тони. Сигурна съм, че все някоя вечер ще може да излезе с теб в града да потанцувате.

— С удоволствие — отговаря Тони. — Отдавна не съм танцувал.

Улавя погледа на Силвана и й намига.

— Аурек? — обръща се тя към сина си. — Виж. Виж мама. Какво мислиш, Аурек?

Аурек тръсва глава. Казва само „трактор“ и го засилва по килима, като го блъска в крака на стола, прекатурва една месингова кофа с въглища и запраща един ръжен към камината.

— Внимавай какво правиш, момченце — смъмря го Дорис.

— Е, добре. — Гилбърт потрива ръце. — Да тръгваме, а, господа? Какво ще кажете за още едно раздаване?

Тони спира да върти Дорис и й се покланя.

— Добра идея. Още една игра. Ще взема още напитки от колата. Имам подаръци и за дамите. Ще ме извините ли за момент?

— Добре — отговаря Гилбърт, — но ако се забавиш повече от пет минути, пращам след теб спасителен отряд.

Тони се връща с две кутии шоколадови бонбони и една захарна мишка.

— Ето, заповядайте. Бонбони „Милк Трей“ и нещичко за Аурек.

— Ах! — казва Дорис, щом той й поднася кутията, вързана с червена панделка. — От години не съм получавала бонбони от мъж.

— Само не я разглезвай — обажда се Гилбърт. — Един бог знае какво ще поиска после.

— Аз поне не завалям думите — връща си го Дорис. — Ще ви направя и на тримата по чаша чай. Ян, струва ми се, че имаш нужда. Елате в кухнята.

Дорис ги извежда от стаята. Тони и Силвана остават в дневната, а Аурек бута трактора между краката им.

— Отвори я — казва Тони и й подава кутията шоколадови бонбони.

Силвана маха панделката, а после и капака. Вътре няма бонбони. Вместо това там се гуши малка червена книжка. Речникът.

— Това искаше, нали?

Тя кимва, докато се опитва да измисли какво да каже.

— Шшт — прекъсва мислите й той. — Не казвай нито дума.

Докосва бузата й с върха на пръстите си, усмихва й се накриво и излиза от стаята.

Тази нощ, след като Януш е заспал, Силвана седи на кухненската маса с отворения в скута й червен речник и английско-полския речник на Януш до нея на масата.

Тя бавно превежда първите няколко изречения в едно от писмата. Отнема й много време, докато прелиства книгите, записва думите на английски и после намира значението им на полски. Най-накрая успява да скалъпи нещо, от което да придобие представа.

Скъпи мой,

Важно е да не се чувстваш зле. Ако нямаш новини от съпругата си, може би тя си е намерила някой друг? Помни, че човек никога не иска да се влюби. То просто се случва. Днес прочетох нещо. Където има любов, има и прошка. Вярвам в това.

Силвана отива в килера и връща писмата обратно в кутията, загасва лампите и се качва по стълбите в тъмното да си легне. Знае колко стъпала има, познава кривата на площадката и усещането на парапета в ръката си. Тази къща се е превърнала в неин дом. Но това е дом, изпълнен с лъжи.

Дали Януш щеше да й прости, ако узнаеше тайната на Силвана? Тя няма обяснение за случилото се. Не, по-добре е да я пази, да я държи на тъмно, затворена като нещо деликатно и опасно, като буркан с нещо отдавна забравено, изтикан толкова навътре в килера, че дори тя да не може да си спомни какво плува вътре.