Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

— Трябва да се грижа за сина си. За него ще направя каквото е нужно. Но не съм способна на повече от това.

Григор избърса ножа си в земята.

— Кой може да знае на какво сме способни по време на война. Хайде. Най-добре бързо да изкопаем дупка. Трябва да заровим по-голямата част от това.

През една ярко осветена от луната нощ в края на лятото, когато всичко беше окъпано в синьо и сребристо, Силвана видя Григор да лежи при старата жена. Плътта й се разплуваше под едрото му релефно тяло и Силвана беше сигурна, че чува вехтите кости на старицата да изпукват, докато Григор се движеше бавно нагоре-надолу върху нея както точилка разточва тесто за сладкиш. Зад тях, престорил се на заспал, съпругът й се беше свил на кълбо като бебе и смучеше палец, нацупен в безсилието си.

Силвана затвори очи, объркана от желанието, което се беше зародило у нея.

Януш искаше да остане. Да се опита да осмисли случилото се. Амброуз каза, че няма какво повече да направят. Франек щеше да бъде погребан в селото. Амброуз щеше да пише на семейството му и да му съобщи, че момчето е загинало при ловен инцидент.

Бруно се ядоса, настояваше сам да напише писмото. Семейството му не можеше да получи новината от непознат. Щеше да им каже, че Франек е загинал като герой от войната. Нямаше нужда да им се съобщава, че той е носел заредено оръжие и се е застрелял.

Януш го наблюдаваше как седи в кухнята и съчинява писмото, изхвърляйки чернова след чернова, докато не намери правилните думи.

В ранните часове на утрото пристигна натоварена с кози кожи шейна и те се сбогуваха с Амброуз по тъмно.

— Изпрати писмото ми до семейството на Франек — каза Бруно на тръгване. — Обещай ми да го пратиш още днес.

Беше дълго и печално пътуване, лъкатушеха между малки села по опасани с огромни снежни преспи пътища, тунели от белота, които правеха въздуха син, а дърветата черни. Нито Януш, нито Бруно проговаряше. Миризмата на кожите, върху които седяха, се просмукваше навсякъде, мазна воня на кози, от която на Януш му се гадеше.

Пристигнаха в някакво училище, където им дадоха по чаша водка, смесена с пача мас.

— За сила — рече им някой, докато подаваше на Януш чашата с мътната смес. — Добро лекарство е след всичко, през което сте преминали.

Той я изпи до дъно и помоли за още една. А после и за още една.

В същия онзи ден две момичета придружиха Януш и Бруно до гарата и ги целунаха за довиждане, все едно са техните любими.

— Запомни — предупреди го момичето, което беше с Януш, — трябва да седнеш в различно купе от приятеля си. Трябва да пътуваш сам. Ако сте двамата заедно, полицията ще ви спре.

— Довиждане — каза Януш. Главата му беше замаяна от многото водка. На перона духаше вятър, снегът се виеше и се вихреше по него и Януш се опита да застане между вледеняващия порив и момичето, за да го предпази, доколкото може от студа.

Скрита под вълнена шапка, се виждаше късата къдрава кафява коса на приятелката му. Очите й бяха продълговати и малки, а веждите плътни. Носът й беше зачервен от студа. Тя се повдигна на пръсти и го целуна.

— Постарай се да направиш добро представление — прошепна. — Трябва да приличаш на местен. Престори се, че казваш „сбогом“ на приятелката си.

— Ще ми липсваш — отвърна той послушно и си помисли, че тя в действителност ще му липсва. — Обичам те — допълни, а думите му издимяваха на облаци от ледения въздух. Изглеждаше правдоподобно. Той я притегли към себе си. Може би най-лесното нещо на света беше да обичаш непознат. Бе изпълнен с копнеж, който не извираше от сърцето, но в резултат на това беше ясен и без усложнения. Целуна момичето и свали ръкавиците си, рискувайки да замръзне, а после разкопча палтото й и се опита да провре ръка през катовете дрехи. Искаше единствено да грабне тази непозната, да я отведе обратно в училището и да я разсъблече. Тя се отдръпна от него и постави ръка на гърдите му.

— Ти си пиян.

— Как се казваш?

— По-добре е да не знаеш.

— Моля те, кажи ми!

— Наистина не ти трябва да знаеш.

— Напротив. Искам да те видя отново. След войната.

Момичето поклати глава.

— Името ми е Роза.

— Роза. Като свърши войната, ще се върна.

Тя нежно го целуна по устните.

— Да не мислиш, че си единственият, който ми го е казвал? Всички войници това казват. Всички до един сте романтични глупци. Върви. Не забравяй да ми махнеш от влака. И се постарай да изглежда добре.

Януш се качи на влака и се опита да й помаха, но снегът се сипеше твърде нагъсто и не успя да я види. Загледа се в ръцете си, сключени в скута, и се почувства глупаво, задето беше изпуснал емоциите си така. Зачуди се дали Бруно го беше видял как се опитва да си пъхне ръката под дрехите на момичето. Помисли си за Силвана; знаеше, че никога не би почувствал нещо такова към друго момиче, ако е близо до нея. Самотата го влудяваше.