Аманда Ходжкинсън - Британия Роуд 22

Явно полицията в някакъв момент се беше качила във влака. По-късно, когато Бруно разказваше историята на бягството им, винаги имаше полицаи, но Януш така и не си ги спомни. Бяха му казали да си трае и да не поглежда никого в очите.

Спомените за дома го носеха напред, докато влакът тракаше и се клатушкаше — майка му свири на пиано, баща му се връща от работа и говори за политика и за местната власт. Спомни си ябълковата градина зад къщата на родителите на Силвана, където я изчакваше, когато още я ухажваше. Отново се сети за старата жена и за грешката, която беше направил, мислейки я за девойка. За кръвта по краката й. За бялата й коса. Помисли си за Франек и искаше да сподели какво беше почувствал, когато видя момчето да лежи безпомощно на леда. Но нямаше пред кого да се изповяда. Наведе се към прозореца и погледа как денят се превръща в нощ. Щом влакът спря рано на следващата сутрин, Бруно мина покрай него и Януш го последва.

На перона ги посрещнаха непознати. Преведоха ги покрай тези хора. Прекосиха една замръзнала река в мълчание и се качиха на друг влак. Януш осъзна, че Роза е била права. Беше глупаво да допусне, че някога ще я види отново. Ами Силвана и синът му? Бруно му каза да ги забрави. Вероятно никога повече нямаше да види и тях.

През септември Аурек отново тръгва на училище. След като вече си има Питър за компания в клас, той не се цупи, но Силвана остава някак смутена, когато момчето пуска ръката й и се отдалечава. Усещането е особено, вече не е воден от потребността да бъдат заедно. Той не се нуждае от нея както преди. Боли я да види лекотата, с която си тръгва.

Питър, който, както Силвана разбира от Тони, през седмицата е при баба си и дядо си, всяка сутрин се присъединява към нея и Аурек в парка, на път за училище. Баба му го изпраща до началото на парка. Тя е слаба, сивокоса жена, с пола от туид и блуза с висока яка. Тънка като острие на нож, застане ли в профил, тя почти се изгубва от погледа. Когато прегърне момчето обаче, изпитото й лице се озарява. Става по-внушителна, сърдечна и тревожна, потребността й е очебийна като на новородено. Старата жена целува пълните бузи на Питър пламенно, сякаш се страхува, че може да не го види отново.

Силвана знае, че в ръцете на старицата се таи страх от загуба. Вече е изгубила една дъщеря. Нищо чудно, че така се вкопчва в момчето. Няма нищо чудно и в това, че Питър се свива от нейния допир. Навярно усеща тежестта на майчината си смърт всеки път, щом костеливите пръсти на баба му обгърнат лицето му.

Силвана би искала да говори с нея, дай каже, че разбира, но възрастната жена винаги я пренебрегва. Извръща глава и тялото й отново става тънко като нож. Жената има очи единствено за внука си.

В петъчните следобеди Тони чака Питър на входа на училището, за да го вземе за уикенда. Дори просто гледката на застаналия там мъж, който чака сина си, кара сърцето на Силвана бясно да се разтупти. Плаши я това, че тя се надява да го види, и често се опитва да се скрие сред останалите майки, дошли да приберат децата си. Той обаче винаги я открива, вдигнал високо ръка за поздрав, все едно я е съзрял в много по-голяма тълпа, отколкото в действителност, и трябва да привлече вниманието й с някакъв екстравагантен жест.

Вървят през парка, а двете момчета тичат напред. Лесно й е да разговаря с Тони. С него е способна да остави миналото зад гърба си. Вярва, че той я разбира. Всеки път, щом Силвана се зачуди за някоя дума, Тони вече се е сетил и довършва изречението вместо нея.

Преди беше така с Януш, когато бяха млади. Бяха способни да се погледнат и вече да знаят какво мисли другият. Дори и сънищата им съвпадаха понякога. А напоследък между тях цари хладна учтивост.

— Липсват ми някои храни — казва тя в отговор на въпроса на Тони за родината й. Често я разпитва за Полша и тя с удоволствие му отговаря, стига той да не засяга темата за войната. Ако се опита да я подпита за годините, които беше прекарала в гората, тя сменя темата или му отвлича вниманието, като му показва някоя подскачаща по пътеката катеричка, или открива, че трябва да си опъне ръкавите на палтото, да си закопчае някое копче или да провери закопчалката на дамската си чанта.

— Пироги — казва. — Те ми липсват. Представляват тесто, пълнено със зеле и кашкавал или с гъби и лук. С каквото си поискаш. Винаги ги ядяхме със заквасена сметана. Могат да бъдат и сладки. С мед, ябълки и ядки. Като се сетя за пирогите, ми става…

— Носталгично?