Тази гледка бе твърде печална за човек, свикнал с клуба си в Единбург, където всичко грее в отсенки на златисто и бургундско и удобните кресла лъщят в тон с мазните телеса на господата, седнали на тях, където на влизане получаваш мека наметка с приятен дъх на анасон или на мента, а след това е достатъчно само да вдигнеш пръст към шнура на звънеца, за да ти поднесат бутилка бордо на сребърен поднос. Ала Муди не беше от хората, които смятат суровите условия за основателна причина за роптаене, недодяланата простоватост го накара просто да се дръпне в себе си, както някой богаташ би отскочил с безизразно лице встрани при сблъсъка с просяк на улицата. Докато се оглеждаше, приветливото му изражение не трепна, ала всяка забелязана подробност — купчинката мръсен восък под някоя свещ, пелената прах около чашите — го подтикваше да се затваря все по-надълбоко и надълбоко в себе си и да се стяга, тъй че да не допусне външната среда да му повлияе.
Това отдръпване, макар и несъзнателно, се дължеше не толкова на често срещаните у галениците на съдбата предразсъдъци — всъщност Муди разполагаше със скромен доход и често даваше по монета на бедняците, въпреки че, не може да се отрече, винаги изпитваше лека тръпка на задоволство от щедростта си, — колкото на вътрешния смут, който в момента го беше завладял и с който скришом се мъчеше да се пребори. Все пак това беше град на златотърсачи, току-що построен между океана и джунглата в най-южната точка на цивилизования свят, и Муди не беше очаквал разкош.
Истината беше, че преди по-малко от шест часа на борда на тримачтовия платноход, докарал го от Порт Чалмърс до това диво късче на крайбрежието, младият мъж беше станал свидетел на събитие, толкова невероятно и въздействащо, че поставяше под съмнение реалността, която той познаваше. Видяното не го напускаше, все едно в ъгълчето на съзнанието му се беше открехнала врата и през пролуката се беше процедил лъч мъждива светлина и сега Муди нямаше как да привика обратно мрака. Усилието да не позволи на тази врата да се отвори по-широко му костваше много. В това крехко състояние всяка странност и всяко неудобство се възприемаха като лична обида. Муди имаше чувството, че унилата картина пред очите му е събран накуп отглас от изпитанията, на които беше подложен в последно време, и той се отдръпваше от нея, за да не позволи на съзнанието си да тръгне по този път и да се върне в миналото. Отвращението беше полезно. Даваше му определена устойчива мяра за здравомислие, за правота, на която може да се позове и да се почувства в безопасност.
След като произнесе наум присъдата си за пушалнята — недодялана, жалка и под всякаква критика — и така подсили вътрешната си съпротива срещу обстановката, той се обърна към дванайсетимата ѝ обитатели. Преобърнат пантеон, помисли си Муди и тази духовитост го поободри.
Мъжете бяха загорели и обветрени като всички заселници, устните им бяха изпръхнали и побелели, осанката им издаваше живот сред лишения и несгоди. Двамина бяха китайци, облечени еднакво с платнени обувки и сиви памучни роби, зад тях стоеше абориген с татуирано със синьо-зелени завъртулки лице. Произходът на другите не беше толкова ясен. Муди още не знаеше как промиването на злато може да те състари за месеци и след като обиколи с поглед помещението, реши, че е най-младият сред присъстващите, а всъщност неколцина бяха колкото него, а двама-трима бяха дори по-малки. Блясъкът на младостта беше отмит от тях. До края на живота си щяха да изглеждат все тъй сприхави, неспокойни, резки, с белязани от годините тела и да кашлят прахоляк в покафенелите си мазолести длани. На него му се сториха лишени от изтънченост, дори някак старомодни, той ги сметна за незначителни и изобщо не се запита защо са толкова мълчаливи. Копнееше за глътка бренди, да поседне и да затвори очи.
Спря се за миг на прага, очакваше някакво приветствие, но след като не последва нито поздрав, нито пък опит за отпращане, Муди пристъпи вътре и тихо затвори вратата. Направи лек поклон към прозореца, още един към огнището и след като реши, че така е изпълнил задълженията на доброто възпитание, се приближи до масата край стената да си налее питие от подредените за тази цел гарафи. Избра си пура, отряза крайчето ѝ, пъхна я между зъбите си, обърна се и отново се огледа. Никой не му обръщаше внимание. Това го устройваше. Настани се на единственото свободно кресло, запали пурата и се облегна с тихата въздишка на човек, напълно заслужил своите дребни наслади.
Читать дальше
