Еднаквото сковано безразличие, с което го посрещнаха, навярно щеше да пробуди любопитството на Уолтър Муди, стига младият мъж да беше на себе си телом и духом. Той обаче беше леко замаян и твърде притеснен. Още преди да се качи на кораба, знаеше, че пътуването до западния бряг на Кентърбъри може да е смъртоносно безконечно подмятане сред белите гребени на разпенените вълни с краен пристан на морското дъно нейде из плитчините край Хокитика, ала не беше подготвен за сполетелите го страховити изпитания, за които все още не беше в състояние да изрече и дума. Нравът му не допускаше прояви на слабост — страхът и болестите го караха да се затваря в себе си — и именно поради тази причина съвсем несвойствено на навика си той не успя да долови духа, който цареше в помещението.
Обичайно изражението на Уолтър Муди издаваше вежлива отзивчивост. Големите му сиви очи рядко премигваха, а сочните момчешки устни бяха извити в израз на любезна загриженост. Косата му беше леко чуплива и в по-младите му години беше стигала до раменете, сега обаче беше подстригана ниско и вчесана на път със сладникаво ухаеща помада, която потъмняваше златистия отблясък до мазно кестеняво. Челото и скулите му бяха изпъкнали, носът — прав, кожата — гладка. Още не беше навършил двайсет и осем и в движенията му се долавяха премерена пъргавина и онази кипяща неопорочена жизненост, която не излъчва нито лекомислие, нито лукавство. С държанието си напомняше на тактичен съобразителен иконом и в резултат на това беше предпочитан и от най-свитите за довереник и често получаваше покана да служи за посредник в отношенията между двама души, с които току-що се е запознал. Накратко казано, външният вид ни най-малко не издаваше характера му и внушаваше доверие у околните.
Муди добре съзнаваше преимуществата, които му носеше загадъчното му изящество. Като повечето хора, надарени с извънмерна красота, беше разучавал внимателно отражението си в огледалото и в известен смисъл познаваше по-добре външността си, отколкото това, което се криеше под нея: във всеки момент в една килийка на мозъка си се наблюдаваше как изглежда отстрани. Беше прекарал многобройни часове пред тоалетната масичка, чиито огледала утрояваха образа му и го показваха в профил, полупрофил и анфас: Чарлс I на Ван Дайк, само че доста по-красив. Правеше го потайно и навярно дори би го отрекъл, тъй като с каква злъч днешните блюстители на морала заклеймяват вглеждането в себе си! Все едно човек няма нищо общо със себе си и се поглежда в огледалото единствено за да затвърди самомнението си, все едно проявата на себелюбие не е също тъй неуловима, неистова и изменчива като всяка връзка между две сродни души. В това си увлечение Муди целеше не толкова да величае красотата си, а по-скоро да я овладее. Разбира се, зърнеше ли отражението си в прозорец или стъкло след падането на нощта, по тялото му пробягваше тръпка на задоволство, само че задоволството на инженера, който случайно попада на измислен от самия него механизъм и с радост установява колко е прекрасен, лъснат, добре смазан и движещ се точно така, както създателят му го е сътворил.
И сега, докато стоеше на прага на пушалнята, Муди пак се виждаше отстрани и си мислеше, че на външен вид изглежда съвършено спокоен. А всъщност едва се държеше на крака от умора, в гърдите си усещаше оловната тежест на преживяния ужас, изпълваше го боязън, струваше му се, че нещо го преследва, връхлита го. Въпреки това се огледа почтително, с възпитана сдържаност. Помещението приличаше на възстановка, направена години след унищожаването на оригинала, като през тези години повечето детайли са били забравени (пиростията за огнището, завесите, полицата над камината), но тук-там някои дреболии са устояли на хода на времето: снимката на покойния съпруг на кралицата например, изрязана от списание и забодена с обущарски кабари на стената към двора, билярдната маса с шев през средата, където е била срязана на две на пристанището в Сидни, за да бъде пренесена тук, купчините стари вестници с омазнени и изтънели от докосването на множество ръце страници. През тесните прозорци от двете страни на камината се разкриваше гледка към задния двор на странноприемницата, кално парче земя със захвърлени щайги и ръждясали варели, отделено от съседните парцели само с ивица закърнели храсталаци и папрат, а в горния край с редица кокошарници, чиито вратички бяха омотани с вериги като предпазна мярка срещу крадци. Отвъд тези неясни граници се простираха провиснали над улицата въжета с пране зад къщите на една пресечка в източна посока, камари сурови дъски, подредени да съхнат, кочини, купчини боклуци и ламарини, счупени корита за промиване на злато и прокопани канали, като всичко изглеждаше изоставено и в различна степен негодно за употреба. Часовникът беше ударил онзи късен час по залез-слънце, когато цветовете изведнъж загубват наситеността си, валеше като из ведро и през мътното стъкло дворът се сивееше и чезнеше. Вътре газените лампи все още не бяха изместили морската светлина на гаснещия ден и със своята бледност подчертаваха цялостното мрачно униние на обстановката.
Читать дальше
