Прислужницата беше оставила студен обяд на масата под прозореца. Анна дръпна кърпата, с която беше покрит подносът, и видя купчинка изящно нарязана шунка, щедра порция запържено пюре от грах, кифличка с масло и конфитюр и две мариновани яйца. Тя седна, взе вилицата и ножа и се нахвърли лакомо, след блудкавата храна на кораба всичко ѝ се стори страшно вкусно.
Щом опразни чиниите, се замисли дали не трябва да повика прислужницата да раздигне, кое щеше да е по-високомерно — да позвъни или не? В крайна сметка реши да се въздържи. Стана, приближи се до прозореца, дръпна завесите и известно време наблюдава минувачите по улицата. Часовникът удари три и малко след това отдолу се чу шум, в коридора се разнесоха гласове, после и стъпки по стълбището и на вратата се почука отсечено.
Анна едва се беше изправила, когато вратата се отвори рязко и вътре влезе висок мъж, облечен в мръсен тютюнев панталон от молескин и избеляло палто. Той я видя и се сепна.
— О! Извинявай.
— Добър ден — поздрави Анна.
— Ти от момичетата на Лидия ли си?
— Да.
— Нова?
— Пристигнах днес.
— И аз също — отвърна непознатият. Косата му беше руса и беше започнала леко да се прошарва. — Добър ден, значи.
— С какво мога да ви помогна?
Той се ухили широко.
— Ей сега ще видим дали можеш да ми помогнеш. Търся господарката. Тя тук ли е?
— Има среща в центъра.
— Кога ще се върне?
— Каза, че ще е тук за вечеря — отвърна Анна.
— Ти имаш ли някакви уговорки дотогава?
— Не.
— Чудесно — потри ръце мъжът. — Нещо против следващият танц да е за мен?
Анна се зачуди какво да отговори.
— Не съм сигурна дали мога да приемам посетители, когато госпожа Уелс я няма.
— Госпожа Уелс! Как звучи, все едно е някаква почтена дама, а? — Той се засмя и посегна да затвори вратата. — Аз съм Кросби, Ти как се казваш?
— Госпожица Анна Уедърел — отвърна тя уплашено.
Мъжът се насочи към бюфета.
— Да ти налея една чашка, госпожице Анна Уедърел?
— Не, благодаря.
Той извади бутилка и посочи с нея към Анна.
— Не искаш, защото не харесваш алкохол, или от любезност?
— Току-що пристигнах.
— Вече ми го каза, скъпа, а и не това те питам.
— Не бих искала да злоупотребявам с гостоприемството на госпожа Уелс — отговори с доловимо неодобрение Анна, за да му подскаже, че и той би трябвало да последва примера ѝ.
Кросби отпуши бутилката, подуши и отново сложи тапата.
— За никакво гостоприемство не може да става дума — възрази той, после остави бутилката на мястото ѝ и извади друга. — Ще ти бъде предявена сметката за всяко нещо, което си докоснала тук. Помни ми думата.
— Не — възрази тя, — всичко е вече платено. А госпожа Уелс е много гостоприемна. Останах по нейна покана.
Той се засмя.
— Така ли? Значи сте си близки, а? Стари приятелки?
Анна се намръщи.
— Запознахме се днес на пристанището.
— Съвсем случайно, предполагам.
— Да. Една млада дама, госпожица Макей, не успяла да хване кораба. Братовчедка на нейна братовчедка. И тъй като госпожица Макей я няма, госпожа Уелс ме покани да се настаня в стаята ѝ. За нощувката и храната вече е платено.
— Охо, виж ти! — отбеляза мъжът и напълни една чаша.
— Вие от находищата ли се връщате? — попита Анна, за да спечели време.
— Да, идвам направо от планината. Пристигнах тази сутрин. — Той отпи и въздъхна. — Не, не е редно да си мълча. Изиграли са те, мила.
— Моля?
— Изиграли са те.
— Не ви разбирам, господин Кросби.
Той се усмихна, но не поправи грешката ѝ.
— Винаги има някоя госпожица Макей. Лидия разказва тази история, за да ѝ повярват, да дойдат тук и да се почувстват признателни към нея. И ти си ѝ признателна, нали? Осигурила ти е хубав обяд и гореща вана, била е мила и добра, а ти как ще ѝ се отблагодариш? О — той размаха пръст, — има как да ѝ се отблагодариш, госпожице Анна Уедърел! Има, и още как… — В следващия миг забеляза тревогата ѝ и добави по-нежно: — Чуй ме хубаво и не го забравяй: в град на златотърсачи милосърдие няма. Заприлича ли ти на милосърдие, вгледай се по-внимателно.
— О! — възкликна тя.
Той пресуши чашата и седна.
— Искаш ли малко, или не?
— Благодаря, някой друг път.
Кросби бръкна в джоба, извади нещо и протегна свит юмрук към нея.
— Можеш ли да познаеш какво има тук?
— Не.
— Хайде, познай.
— Монета?
— Много по-добро от монета. Пробвай отново.
— Не знам — отвърна тя уплашено.
Той разтвори юмрук и се показа късче самородно злато с големината и формата на кестен, Кросби се засмя отново на смаяното ѝ изражение и подхвърли късчето към нея. Тя го хвана в шепа.
Читать дальше
