Карвър поклати глава.
— Приливът беше слаб, но ние бяхме далеч от брега. Веригата удари дъното на двайсетия метър, хвърлих две котви и отпуснах още седем-осем метра аванс за всеки случай. Казах на моряците, че ще чакаме да съмне, за да акостираме, и им заповядах да си държат очите отворени. И после за миг се озовахме в плитчините. Валеше, облаците бяха скрили луната. Вятърът угаси светлините. Нищо не можеше да се направи. И дума не може да става за небрежност. Особено под мое ръководство. — За Франсис Карвър това беше дълга реч, щом приключи, той скръсти ръце на гърдите и изгледа намръщено събеседника си. — Защо толкова разпитвате? Говорете ясно и просто, не търпя сладките приказки.
Гаскоан изведнъж си спомни, че капитанът е убил собственото си дете. Полазиха го тръпки.
— Мина ми през ума нещо, което може да ви помогне — рече той.
Карвър се намръщи още повече.
— Защо смятате, че имам нужда от помощ?
— Да, прав сте, беше безочливо от моя страна.
— Но говорете, слушам ви — подкани капитанът.
— Добре. Както вече споменах, бащата на покойната ми съпруга се занимаваше с морско застраховане. И неговата тясна област бяха полиците за защита и обезщетение.
— Казах ви вече, нямам такава полица.
— Да, само че е напълно възможно човекът, от когото сте купили кораба… Как се казва той?
— Лодърбак.
Гаскоан замълча, за да покаже изненада, после възкликна:
— Политикът?
— Да.
— Алистър Лодърбак? Той сега е в Хокитика, кандидатирал се е за парламента!
— Да се върнем на полицата.
— Да, разбира се. Възможно е господин Лодърбак, щом е притежавал няколко кораба, да е бил член на някое сдружение на корабовладелци. И също така е възможно да е плащал годишна вноска във взаимоспомагателен фонд за защита и обезщетение, нещо като допълнителна застраховка, различна от тези, които ние с вас познаваме.
— Не е за товарите, така ли?
— Точно така. Това е по-скоро взаимен фонд, в който корабовладелците плащат годишна вноска и от който могат да теглят определени суми, в случай че възникнат задължения, които не се покриват от другите, обичайните полици. Като тези, с които се разправяте вие сега. Изваждането на корпуса от водата например. Възможно е тази застраховка на „На добър час“ още да е в сила, въпреки че корабът е сменил притежателя си.
— Как така? — попита Карвър.
— Ами ако застраховката е била направена преди няколко години и това е първата подобна злополука с този кораб, във взаимния фонд следва да се е натрупала определена сума на името на „На добър час“. Тук няма отделна компания, няма акционери, нито застраховател в истинския смисъл на думата, никой не се стреми да печели от другите. По-скоро е нещо като кооператив от собственици на кораби. Всеки плаща ежегодна вноска, докато във фонда се натрупат достатъчно средства за изплащане на евентуални щети. След това корабите са осигурени, докато не се случи някоя злополука и не се наложи някой от собствениците да тегли пари от фонда.
— Значи нещо като лична сметка на името на кораба.
— Точно така.
Капитанът се замисли.
— И как мога да разбера дали е така?
Гаскоан вдигна рамене.
— Може да разпитате. Сдружението трябва да е регистрирано и да са упоменати всички собственици, които участват. Това е, при положение че Лодърбак наистина е членувал в подобно сдружение, разбира се, но аз смея да твърдя, че е много вероятно да е така.
Всъщност не само беше много вероятно, а наистина беше така. Алистър Лодърбак разполагаше със застраховка за защита и обезщетение за всичките си кораби и всеки от тях беше натрупал в сметката си сума в размер около хиляда лири, Карвър имаше законното право да предяви претенции за тези пари, за да плати за изваждането на корпуса от водата, стига да подадеше иска си преди средата на май, когато изтичаше година от продажбата на кораба и се прекратяваше обвързаността на Лодърбак с „На добър час“. Гаскоан го знаеше със сигурност, тъй като беше проверил първо в „Превозни услуги Балфор“, после в архивите на „Таймс“ и при капитана на пристанището, а накрая и в Запасна банка. Проучванията му бяха установили, че Лодърбак членува в малко сдружение на име „Гарити Груп“, наречено така по името на изтъкнатия си основател Джон Хинчър Гарити, запален привърженик на ветроходството — въпреки неизбежния залез на тази епоха — и също така член на парламента от Хийткоут и близък приятел на Лодърбак.
Длъжни сме да поясним, че секретарят на съда беше стигнал до тези разкрития покрай друго свое разследване, което нямаше нищо общо с морското застраховане, нито пък с Джон Хинчър Гарити. След вечерта на двайсет и седми януари той беше прекарал дълги часове при капитана на пристанището в ровене из стари тефтери и съобщения, заедно с Льовентал беше изчел политическите новини в „Лийдър“, „Отаго Уитнес“, „Дейли Съдърн Крос“ и „Литълтън Таймс“, а в архивите на съда беше прегледал всички документи, свързани с назначаването на Джордж Шепард, временния лагер и бъдещия затвор. Търсенията му бяха насочени към нещо конкретно: следа, която да свързва Шепард с Лодърбак, Лодърбак с Кросби Уелс или Кросби Уелс с Шепард, а може би дори и тримата. Гаскоан беше убеден, че поне една от тези възможни връзки играе роля в загадката, пред която бяха изправени. До този момент обаче от издирванията му не беше изскочило нищо полезно.
Читать дальше
