Влязох във вестибюла и зачаках. В други времена щях да отида направо в стаята на моя приятел, но толкова отдавна не бях идвал в тази къща, че се чувствах отново като чужд човек. Сесилия изчезна по коридора, обгърната в ореол от светлина, и ме изостави в мрака. Стори ми се, че чух гласа на Томас някъде далече, а после стъпки, които се приближаваха. Набързо скалъпих някакъв претекст, с който да оправдая пред приятеля си това неочаквано посещение. Ала фигурата, която се появи на прага на вестибюла, бе отново тази на Сесилия. Камериерката ме погледна съкрушено и насилената ми усмивка се стопи.
— Младият господин Томас казва, че е много зает и не може да ви приеме сега.
— Каза ли му кой съм? Даниел Семпере.
— Да, млади господине. Каза да ви предам да си вървите.
Усетих в стомаха си студ, от който чак дъхът ми секна.
— Съжалявам, млади господине — рече Сесилия.
Кимнах, без да зная какво да кажа. Камериерката отвори вратата на жилището, което до неотдавна бях смятал за мой втори дом.
— Иска ли младият господин чадър?
— Не, благодаря, Сесилия.
— Съжалявам, млади господине Даниел — повтори камериерката.
Усмихнах се немощно.
— Не се притеснявай, Сесилия.
Вратата се затвори и ме остави в сенките. Постоях няколко мига, после се повлякох надолу по стълбите. Дъждът плющеше все така неумолимо. Закрачих по улицата. На ъгъла се спрях и се обърнах за миг. Вдигнах поглед към апартамента на семейство Агилар. Силуетът на моя стар приятел Томас се изрязваше на прозореца на стаята му. Наблюдаваше ме, без да помръдне. Махнах му с ръка, но той не отвърна на поздрава ми. След няколко секунди се отдръпна навътре в стаята. Чаках почти пет минути с надеждата, че ще се появи отново, но напразно. Дъждът ми отне сълзите и аз си тръгнах, придружаван само от него.
На връщане към книжарницата минах покрай кино „Капитол“, където двама художници, застанали на скеле, гледаха безутешно как още неизсъхналият им плакат се разтича под проливния дъжд. Отдалече съзрях стоическата фигура на часовоя, встъпил на пост пред книжарницата. Когато наближих дюкяна на дон Федерико Флавиа, забелязах, че часовникарят е излязъл на прага да погледа пороя. По лицето му още личаха белезите от престоя в участъка. Беше облечен в безупречен сив вълнен костюм, а в ръката си държеше цигара, която не си бе дал труда да запали. Махнах му с ръка и той ми се усмихна в отговор.
— Какво имаш против чадърите, Даниел?
— Че какво може да бъде по-хубаво от дъжда, дон Федерико?
— Пневмонията. Хайде, влез, вече съм готов с твоята поправка.
Погледнах го неразбиращо. Дон Федерико се взираше в мен, все така усмихнат. Кимнах и го последвах в неговия приказен базар. Веднага щом влязохме вътре, ми подаде една малка кесия от амбалажна хартия.
— По-добре излез още сега, че онова плашило, дето наблюдава книжарницата, не е откъснало очи от нас.
Надникнах в кесията. Тя съдържаше малка книжка, подвързана с кожа. Требник. Същият требник, който Фермин държеше в ръцете си, когато го видях за последен път. Дон Федерико с тържествено кимване ме зарече да мълча, докато ме побутваше към улицата. Щом се озовах навън, той си възвърна засмяното изражение и повиши глас.
— И помни, че не бива да пресилваш ръчката, когато го навиваш, иначе пак ще се разхлаби, ясно ли е?
— Не се безпокойте, дон Федерико, и благодаря.
Отдалечих се с възел в стомаха, който се затягаше с всяка крачка. Когато минах край цивилния полицай, застанал на пост до книжарницата, му махнах за поздрав със същата ръка, с която държах кесията, получена от дон Федерико. Той я погледна с вял интерес. Шмугнах се в книжарницата. Баща ми все така стоеше прав зад тезгяха, сякаш не бе помръднал от мястото си, откакто бях излязъл. Погледна ме угрижено.
— Слушай, Даниел, онова, което казах преди…
— Не се тревожи. Имаше право.
— Целият трепериш…
Кимнах небрежно и видях, че отиде да потърси термоса. Възползвах се от това обстоятелство, за да се вмъкна в малката тоалетна до задната стая и да разгледам требника. Бележката на Фермин изпадна от него, пърхайки като пеперуда. Хванах я във въздуха. Съобщението бе написано на къс почти прозрачна цигарена хартия със съвсем ситни букви, тъй че трябваше да го държа срещу светлината, за да мога да го разчета.
Скъпи приятелю Даниел,
Не вярвайте на нито дума от онова, което казват вестниците за убийството на Нурия Монфорт. Както винаги, това е лъжа и измама. Аз съм здрав и читав и се крия на сигурно място. Не се опитвайте да ме намерите или да ми пращате съобщения. Унищожете тази бележка, веднага щом я прочетете. Няма нужда да я гълтате, просто я изгорете или я накъсайте на малки парченца. Ще намеря начин да се свържа с вас благодарение на моята находчивост — и на помощта на приятелски настроени посредници. Моля ви да предадете същината на това съобщение, закодирано и в пълна дискретност, на моята любима. Вие самият не правете нищо. Ваш приятел, третият човек,
Читать дальше