Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Какво искате по това време?

— Отваряйте вратата или ще я съборим с ритници, господин Семпере. Не ме карайте да повтарям.

Познах гласа на Фумеро и леден дъх скова сърцето ми. Баща ми ме погледна въпросително. Кимнах. Потискайки въздишката си, той отвори вратата. Силуетите на Фумеро и двамата му строги последователи се очертаваха в жълтеникавата светлина на площадката. Пепеляви марионетки в сиви шлифери.

— Къде е? — извика Фумеро, като грубо бутна баща ми встрани и си проправи път към трапезарията.

Баща ми се опита да го спре, но един от полицаите, който прикриваше гърба на инспектора, го сграбчи за ръката и го притисна към стената, държейки го със студената ефикасност на автомат, привикнал да върши тази работа. Беше същият тип, който бе следил Фермин и мен, същият, който ме държа, докато Фумеро пребиваше моя приятел пред приюта „Санта Лусия“, същият, който ме наблюдаваше преди няколко вечери. Хвърли ми празен, неразгадаем поглед. Пристъпих срещу Фумеро с цялото спокойствие, което бях способен да симулирам. Очите на инспектора бяха кървясали. Скорошна драскотина, поръбена със засъхнала кръв, пресичаше лявата му буза.

— Къде е?

— Кое?

Фумеро изведнъж погледна надолу и поклати глава, като мърмореше нещо под нос. Когато отново вдигна лице, устните му бяха изкривени в кучешка гримаса, а в ръката си стискаше револвер. Без да откъсва очи от моите, Фумеро удари с приклада вазата с увехнали цветя на масата. Вазата се пръсна на парчета, а водата и изсъхналите стъбла се разпиляха по покривката. Против волята си подскочих от уплаха. Баща ми викаше от вестибюла, уловен в здравата хватка на двамата полицаи. Почти не различавах думите му. Всичко, което бях способен да възприема, беше леденият натиск на дулото, тикнато в бузата ми, и мириса на барут.

— Не се ебавай с мен, лайненце, инак баща ти ще трябва да ти събира мозъка от пода. Чуваш ли ме?

Кимнах разтреперан. Фумеро силно притискаше дулото към бузата ми. Чувствах, че то се врязва в кожата ми, но не смеех дори да мигна.

— Питам те за последен път. Къде е?

Видях собственото си отражение в черните зеници на инспектора. Те бавно се свиха, когато той затегна петлето с палеца си.

— Не е тук. Не съм го виждал от обед. Това е истината.

Фумеро остана неподвижен почти половин минута, като мушкаше лицето ми с револвера и облизваше устните си.

— Лерма — нареди той. — Хвърлете един поглед.

Един от агентите побърза да инспектира апартамента. Баща ми напразно се бореше с третия полицай.

— Само да си ме излъгал и да го намерим в тая къща, кълна се, че ще счупя и двата крака на баща ти — прошепна Фумеро.

— Баща ми не знае нищо. Оставете го на мира.

— Ти си тоя, дето не знае с какво си играе. Но щом пипна приятелчето ти, край на играта. Няма съдии, няма болници, няма дявол. Тоя път лично ще се погрижа да го извадя от обращение. И ще го направя с най-голям кеф, повярвай ми. Бавничко, без да си давам зор. Можеш да му го кажеш, ако го видиш. Защото ще го намеря, ако ще да се е скрил вдън земя. А ти си следващият в списъка.

Агент Лерма отново се появи в трапезарията и размени поглед с Фумеро, като леко поклати глава. Инспекторът отпусна петлето и дръпна револвера.

— Жалко — рече Фумеро.

— В какво го обвинявате? Защо го търсите?

Фумеро ми обърна гръб и отиде до двамата полицаи, които по негов знак пуснаха баща ми.

— Ще си спомните за това — изплю баща ми.

Погледът на Фумеро се спря върху него. Баща ми инстинктивно направи крачка назад. Уплаших се, че посещението на инспектора едва сега е започнало, но Фумеро изведнъж поклати глава, закиска се под мустак и напусна апартамента без повече церемонии. Лерма го последва. Третият полицай, моят неизменен часовой, се спря за миг на прага. Погледна ме мълчаливо, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Паласиос! — изрева Фумеро. Гласът му заглъхна в ехото на стълбището.

Паласиос сведе очи и изчезна през вратата. Излязох на площадката. Остриета от светлина се очертаваха под леко открехнатите врати на неколцина съседи, изплашените им лица надничаха в сумрака. Трите тъмни фигури на полицаите се изгубиха по стълбите надолу и гневният тропот от стъпките им стихна, отдръпна се като отровен прилив, който остави след себе си утайка от страх и мрак.

Наближаваше полунощ, когато на вратата отново се почука. Този път ударите бяха по-слаби, почти изплашени. Баща ми, който тъкмо почистваше с кислородна вода охлузената ми от револвера на Фумеро буза, замръзна на място. Спогледахме се. Последваха още три почуквания.