Сузана Куин - Стъклени гейши

- Да, освен ако не разполагате със специална работна виза.

- Вероятно ще искате да ме депортирате.

- Но вие не сте го подписали - отбеляза полицаят.

- Не.

- И твърдите, че не работите там?

- Точно така.

- Тогава не виждам защо... ъъъ... не ми се струва незаконно да притежавате неподписан договор с този клуб.

Стеф се замисли дали да не го поправи и да си признае, че все пак е работила в „Джейнс“. Но после промени решението си. Защо трябваше да създава допълнително главоболие на полицая и да си навлече висока глоба за депортиране? Имаше разлика между честността и глупостта.

- Но все пак ще разследвате клуба?

- Да, разбира се.

- Какво ще се случи с компаньонките? - попита Стеф.

- Не знам - отвърна мъжът и пъхна краката си в чехлите на пода. - Клубът ще бъде глобен. Или затворен. Но нищо не е сигурно. Полицейските разследвания продължават дълго в Япония.

- Ясно.

- Ще пътувате ли из страната? - поинтересува се полицаят.

- Вероятно - отговори Стеф. - Поне за кратко. Трябва да се срещна с един стар приятел, преди да си тръгна. Но наистина е време да се прибирам у дома.

- Разбирам. - Полицаят кимна. - Значи искате да се върнете в Англия. С какво се занимавате там? Работа, учене?

- Работа - заяви Стеф. - Не ми се учи повече.

Отвън крематориумът приличаше на гигантска фабрика. По цялото му протежение минаваха блестящи сребристи тръби, които изпускаха гъст черен дим към небето. Чак вътре, където група опечалени седяха на пластмасови столове, пиеха мизо и топло кафе и постоянно подсмърчаха и се утешаваха, предназначението на сградата ставаше по-ясно. Крематориумът работеше денонощно. Мъртвите тела биваха слагани на метални поставки и транспортирани към огромните пещи.

В Токио бързо се отърваваха от труповете.

Един мъж с черна бейзболна шапка заведе Стеф в стая със сиви стени и метална маса в средата. Върху масата имаше ваза с изкуствени цветя, порцеланова урна и сребърен поднос с овъглените кости и праха на госпожа Кимоно.

- Заповядайте. - Мъжът свали шапката си и й подаде чифт дълги пръчици. - Отделете костите от праха. Изберете най-добрите за урната.

Порцелановата урна беше с размерите на кутия за бисквити. Отгоре бяха изрисувани сини цветя. Стеф взе пръчиците.

- Такава е традицията - обясни мъжът и кимна, когато Стеф ги доближи до подноса. Костите бяха осеяни с бледо-сиви бразди, но цветът им бе учудващо бял, като се вземеше предвид, че току-що бяха минали през огън. - Само костите, не праха.

- Научих от лекаря - заяви Стеф, като намести пръчиците в ръката си, - че семейството на госпожа Сато няма да бъде тук. Дъщеря й не поискала да дойде.

- Да, така е.

Тя взе една малка кост, назъбена като счупен клон.

- Тук ли?

- Дозо. Моля.

Стеф пусна костта в урната. По бузата й се стече сълза.

- Разбрах също, че госпожа Сато няма да бъде погребана на мястото, което е пожелала преди смъртта си.

- Да. - Мъжът с бейзболната шапка поклати глава. - Не получихме разрешение. Съжалявам.

- Но тя държеше да бъде при дъщеря си - добави Стеф и вдигна друга кост от подноса. Прахът се разхвърча около пръчиците.

- Необходимо ни е разрешение. Без него няма погребение. Дъщеря й не позволи.

- Госпожа Сато е родена в Киото - заяви Стеф. - Беше гейша. Може ли да изпратя праха в старата й чайна?

- Да го изпратите ли? Не. Не е законно.

- Вероятно ще успея да се видя с дъщеря й.

Мъжът се засмя.

- Едва ли ще се съгласи да се срещне с вас. Тя е много известна. Името й постоянно се появява във вестниците. Трябва да имате предварителна уговорка. Съмнявам се, че ще ви приеме.

- Известна ли? Коя е дъщеря й?

- Собственичката на клуб „Синатра“ - отвърна мъжът и кимна. - Написала е книга. Вече има списък с купувачи, а дори не е отпечатана. - Той се изчерви. - Съпругата ми се е записала.

- Шегувате се. - Стеф остави пръчиците върху урната. -Дъщеря й... е Мама сан от „Синатра“? Наистина ли?

- Хай. Да.

Стеф усети как я напушва смях. Навярно госпожа Кимоно също бе искала да се засмее всеки път когато бе чувала историите й за „Синатра“. Споменаването на клуба вероятно я бе наранило и зарадвало едновременно. Ръката на Стеф запулсира при мисълта, че тя бе споделила с госпожа Сато за клиента, когото бе откраднала от Мама сан.

- Не, грешите - заяви тя. - Нямам нужда от предварителна уговорка. Ще се срещна с нея тази вечер. И бездруго трябва да поговорим.

Той държеше шапката си и мълчеше. Стеф продължи да отбира костите, докато върху подноса остана единствено сивкавият фин прах. След като свърши, мъжът й подаде урната.