Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

- Ако разбера, че продължаваш да се виждаш със Станислав, можеш да си събереш багажа и да отидеш да живееш при него.

Лола не отговори. Самата тя не искаше да го вижда след това, което й беше казал за майка й, дори не искаше да мисли за него. Въпреки че очевидно беше много влюбен в нея, беше я накарал да се чувства мръсна заради възрастната жена, с която продължаваше да спи, освен с Лола - невъздържана жертва на тоталната си неопитност. Беше я населил освен със себе си и с бактерии от друга жена или жени, кой знае с кого още спеше.

Тя беше само на седемнайсет години и беше мечтала за принц, не за Станислав, нито за Иван.

И все пак не издържа. Седмица по-късно, след няколко негови обаждания, Лола се съгласи да излязат. Същевременно обаче трябваше да се види и със Стоянич, която беше забравила напълно покрай аборта. И двамата й създаваха чувство за вина и малоценност, и двамата искаха обичта й, или поне тя така си мислеше, докато не разбра, че всъщност през цялото им приятелство Стоянич не е била това, за което се е представяла.

Станислав дойде да я вземе с колата, искаше да я води в някаква новооткрита дискотека. Думата „дискотека“ беше магнит за Лола. Дискомузиката беше в апогея си, Лола беше минала през синините на хълбоците от удрянето при танца кунг-фу, който в началото тренираше на стена, и сега беше във фаза Дона Съмър, АББА, „Кей Си енд Съншайн Бенд“ и „Куул енд дъ Генг“. Танцуваше като луда сама на Ван МакКо и „The Hustle“, мяташе коси, извиваше тяло, въртеш дупе, изпадаше в еуфория под ритъма на тази абсолютно подпалваща музика. Диското правеше живота по-весел, по-красив и несравнимо по-секси от всичко досега. Панталоните бяха по тялото, преценяваше мъжете по големината на очертанията на членовете им, които се виждаха под тесните дънки, фланелките бяха тесни също, обувките - платформи, косите дълги и пуснати, и се танцуваше, докато не станеха всички вир-вода. Всичко това, разбира се, беше забранено, но всеки имаше касетофон и касети с диско и терените по къщите бяха луди.

Откриха няколко дискотеки на морето, най-хубавата беше „Златна ябълка“ на „Златни пясъци“, а в София периодично правеха дискотеки в Студентския дом, на които обаче Лола никога не ходеше, защото там се събираха само хора от крайните квартали. В бар „Астория“ пък не пускаха непълнолетни, но всичко беше въпрос на познанства. Любимата на всички дискотека беше първо в „Щастливеца“ на Витоша, а после стана дискотеката на хотел „Простор“. Навсякъде влизането беше трудно, пък и входът беше пет лева, освен за хубавите момичета като Лола, които влизаха безплатно. Беше супер тъпо да си пръв на дансинга, въпреки че й беше трудно да се сдържа. Танците й действаха като афродизиак и едвам дочакваше да излязат поне 4-5 души, за да скочи и да се развилнее така, че неминуемо всички скачаха да танцуват след нея. Винаги имаше опасност милицията да дойде да проверява документи и ако я хванеха, че е непълнолетна, нямаше да е добре, но удоволствието беше такова, че рискът си заслужаваше. Изпиваха се огромни количества водка, уиски или коняк „Слънчев бряг“ или „Слънчев удар“, както го наричаха. Да получиш лед от сервитьора, беше неравна битка с превъзходството му над теб, а и концепцията за лед в индустриални количества не съществуваше, това бяха непознати американски навици. Вносен алкохол се продаваше само в добрите дискотеки, навсякъде другаде беше ужасна българска водка и коняк. Нямаше климатици, всичко потъваше в мъгла от дим, в която задръжките падаха заедно с дрехите, заради жегата и след подобни вечери се правеше неочакван секс с неочаквани хора. Да се влезе в „Златна ябълка“ на Златните, беше истински трудно, защото пускаха предимно чужденци и деца на партийни ръководители, като вторите бяха с предимство.

Един път Лола се беше наредила на километричната опашка, но беше забелязана от син на член на Политбюро, който я извади оттам и я направи част от кохортата си от хубави момичета и подмазвачи. Групата беше от поне двайсет души, предвождани от двама другари от УБО в бели ризи с къси ръкави и черни панталони, контрастиращи със златната комунистическа младеж, облечена по последна западна мода. Един от тях носеше кашон с уиски „Балантайнс“, докато другият проправяше път сред чакащите, които бяха безцеремонно предредени. Двама от компанията бяха на мотори „Кавазаки“, от които не слязоха, придвижвайки се бавно до самия вход. Лола не си падаше по тези момчета, всичките бяха непривлекателни и с неприятно, властно поведение. Само един беше симпатичен, най-големият рокер от всички, Нано, ниско и дружелюбно момче, син на другаря Петев, който беше дясна ръка на другаря Живков. Държеше се нормално, нямаше и следа от надменността на другите, която Лола не понасяше. Знаеше, че я харесват и искаха д в компанията им, но тя просто не си падаше по никой от тях. Харесваше хубави момчета, а не селяни.