Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Близо осемнадесет години преди тази любов се случила една друга, не по-малко силна и страстна, но нереализирана.

Слабостта на красивия другар с каскета към Анастасия била помогнала тя да стане готвачка в училището в Радомир, където били изселени със сина й Стефан. Радомир дал много партизани на Радомирския партизански отряд и въпреки насилствената колективизация, която била приета от хората с омраза, там имало достатъчно заклети комунисти, които дълго време се държали враждебно към буржоазните отрепки, които не заслужавали да живеят.

Орлин Колев настанил майка и син в къщата на починали възрастни хора без наследници, чийто покрив течал. Едно от първите неща, които направила Анастасия, било да си ушие няколко скромни поли и блузи и да си оплете груба, кафява жилетка, подобна на онези, които носели жените от градчето. Било й напълно ясно, че не било в неин интерес да се различава от тях. Малкото й дрехи от миналия й живот били изпрани и внимателно прибрани в куфарите. Костюмчетата, шотландските жилетки, ризите от индийски памук с ръкавели с инициалите на Стефан също изчезнали под леглото. Така или иначе, той ги израснал изключително бързо, вече бил високо, дългокрако, слабо момче с бледо лице и проницателен поглед. Новите му дрехи били черен панталон от единствения груб вълнен плат, който се продавал в „Хоремаг“-а, плюс две ризи от дебел, жълтеникав памук, които Анастасия перяла и гладела всеки ден. Няколкото чифта елегантни кожени обувки с гьон, които взела със себе си от миналия им живот, били заместени с гумени галоши, в които краката им измръзвали през зимата, но въпреки това кожените обувки не напускали тъмното пространство под леглото. Всички разлики със заобикалящата ги среда трябвало да бъдат заличени. Не че не си давала сметка, че външните неща можело да изчезнат, но същността й никога нямало да може да бъде изличена, нито простена.

Нямало и следа от красивите ръце на елегантната софийска дама. От студа и прането кожата й станала груба, червена и напукана. Научила се да сади зеленчуци в малката градинка и се оказало, че имала особен талант в отглеждането им. През пролетта и лятото всичко в двора им се плодяло като лудо и Анастасия започнала да прави туршии и всякакви нечувани от местните хора вкусотии, на които постепенно научила и тях. Така успяла донякъде да спечели доверието им. През есента я викали по дворовете да им помага със специалната си рецепта за лютеница, в която слагала захар, черен пипер на цели зърна и дафинов лист, все неща, които им поръчвала да й носят от София, когато някой ходел до там. Пълнела малките червени камби с кьопоолу и ги затваряла в буркани, посипвала печените червени чушки със ситно нарязан магданоз и копър, и освен чесъна, добавяла малко захар и пипер на зърна. С една дума - буржоазката била майсторка. „И ние да научим нещо от врага“, си казвали радомирци с много предпазливо одобрение.

Орлин Колев периодично минавал през Радомир, за да види с очите се как се трансформира една „госпожа“ в селянка. Доставяло му огромно удоволствие да вижда подчинението в действие, през главата му минавали и други мисли, докато гледал красивата жена с бледа фина кожа и гъста, лъскава, тъмноруса коса на кок. Жадувал запазената й стройна фигура с пълни гърди, но прагматично пъдел изкушението. Нямал нужда от усложнения в кариерата. Било достатъчно да наблюдава успешното й според него превъзпитание.

След като се приберял от поредното посещение, прекарвал тайни дълги мигове в разглеждане на конфискуваните семейни албуми на семейство Карамихови, които не изхвърлил, а прибрал в квартирата си.

На една снимка Анастасия Карамихова била във файтон, цялата в бяло, с фантастична бяла шапка на главата. На друга била на жур с няколко други дами, седнала елегантно на крайчеца на дивана, в едната ръка чинийка, в другата чашката с чай, поднесена към устата, огромните й сини очи вперени във фотоапарата. На трета снимка била на бал в Двореца във великолепна черна рокля от дантела, нежните й рамене разголени, талията прибрана в корсет, деколтето дълбоко, почти показващо началото на съвършените й гърди. Винаги изправена, винаги вгледана в обектива с този умен, сдържан, дълбоко интелигентен поглед, който го хипнотизирал.

Любимата му снимка била семейната. Анастасия седяла в кресло до съпруга си, а малкият Стефан бил изправен между двамата. Била облечена в дълга рокля с шлейф, който се извивал край стола, наподобяващ трон. Затворена с дантелена яка, обвивала врата й, ръкави буфан, без шапка, с разкошна прическа в бухнал кок. На тази снимка очите й се виждали най-добре. Огромни, дълбоки очи, в които другарят Колев потънал и се унасял, забравяйки грозотата на това, което го заобикаляло. Той разбрал, че е грозно, благодарение на тези снимки, преди това не знаел, струвало му се съвсем както трябва. Но чувството за тази конкретна красота било несподелимо, то можело да му коства всичко.