Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Така приключи дружбата между Красимир и Лола. Повече никога не си играха заедно. Да, но пък Лола откри Румен от отсрещната сграда. После момченцето с колелото в парка, което караше най-бързо от всички и баба й не й разрешаваше да си играе с него. И така винаги имаше по някое откритие, което й беше по-интересно от всякакви кукли и игри, докато не порасна и откритията не изместиха куклите и игрите окончателно.

В привидно простия свят на малката Лола нещата бяха сложни. Политиката беше неизбежна като тънка червена линия, която засега незабелязано минаваше дори през спалнята на родителите й.

Майка й Маруся беше дъщеря на ятак от отряда на Тодор Живков, а баща й син на врагове. От враговете беше останала само майка му Анастасия, елегантен, фин враг, на свой ред пък дъщеря на заможен пловдивски род, католици четвърто поколение. Младата, високо образована Анастасия беше имала щастието и трагедията да се омъжи за ослепително красивия Стоян Карамихов, дядото на Лола, от своя страна син на богат фабрикант на текстил, изучен в Германия и успешно поел бизнеса на баща си в България.

Дни след 9 септември 1944 г. със Стоян Карамихов беше приключено по бързата процедура - арест, неизвестност, известие, че е бил убит. Някакъв човек пъхнал свито на две листче под вратата на къщата им, което Анастасия прочела, и дванайсетгодишният Стефан никога нямало да забрави как майка му пребледнява и ръцете й се разтреперват. С жестоката интуиция на високо интелигентно същество в този миг разбрал, че животът им повече никога няма да е същият. Подхванал майка си под ръка, без нищо да я пита, и я завел до тежкия диван от орех, покрит със сребристосиво кадифе. Останал прав пред нея, тя хванала ръката му и дълго я стискала, мълчаливо загледана в една точка. Най-накрая Анастасия накарала Стефан да седне до нея, обърнала се към него пребледняла, погалила го по лицето, поела си дълбоко дъх и започнала да говори. Гласът й бил равен, по-дълбок от обикновено, излизал трудно, като че ли вадела думите от някакъв кладенец. Твърдостта му обаче била ясна и осезателна.

- Мойто момче, баща ти няма да се върне.

Стефан преглътнал, но лицето му не трепнало. Отчаянието го връхлетяло свирепо и безапелационно, но не можел да тревожи майка си. Анастасия веднага разбрала, че в този миг синът й станал мъж.

- Вече сме само двамата. Всеки момент очаквам да се позвъни на вратата и да бъдем изгонени от дома ни. Трябва да съберем в няколко куфара всичко, което сме сигурни, че ще ни помогне за живота ни оттук нататък. Той няма да има нищо общо с досегашния. Трябва да знаеш, че не ни чака нищо добро.

- Ще се справим, мамо! - прекъснал я Стефан.

- Ще се справим, ако ни оставят живи. Нямаме никакъв повод за излишен оптимизъм... за какъвто и да било оптимизъм. Нямаме време и да плачем за баща ти, това ще стане по-късно, сега трябва да мислим бързо и да сме максимално подготвени за това, което ни чака. Разбираш ли, Стефчо, какво се случва? Даже не те и питам, нямаш друг избор, освен да разбереш. Ако искаме да оцелеем, трябва да сме много твърди и да не допускаме никой и нищо да ни разедини или да ни раздели физически. Ако не вярвах в Божията справедливост, нямаше да имам силата да ти говоря така в момента...

Стефан стиснал зъби, за да спре сълзите.

- Но, мамо, откъде знаеш, че ще стане толкова лошо? Може и да не е така...

Анастасия сложила ръце на раменете му и втренчила пронизващ, изгарящ поглед в очите му.

- Ще бъде по-лошо, мойто момче, вероятно много по-лошо, отколкото предполагам. Отнеха всичко на вуйчо ти, на Калоянови, на Джамбазови, на полковник Радков, всички мъже са мъртви, а жените и децата с по два куфара ги натовариха на камиони и никой не знае къде са. Всичките им имоти са отнети, сметките им са изпразнени, банките са под ръководството на комунистите. Нашите сметки също са под запрещение, но баща ти ни остави злато, с което бихме могли да преживяваме известно време, ако не го намерят.

Изведнъж прегърнала Стефан така силно, както никога досега не го била прегръщала. Рязко го пуснала и заговорила бързо, мислела трескаво.

- Нали разбираш, че не искам да те плаша, а да знаеш точно каква е ситуацията. Единственото, което притежаваме в момента и което никой не може да ни отнеме, е интелигентността ни. Те това го нямат. Те са прости хора без хигиенни навици, мисленето им е елементарно, еднопланово, свикнало на крайна бедност, светът ни за тях е омразен, защото никога не са могли да имат достъп до него, те са слугите ни, но много по-лошо, защото са дошли тук не за да работят, а за да вземат наготово, да заграбят труда на по-умните, по-интелигентните, по-образованите. И няма да се спрат пред нищо, това вече го знаем, това вече е напълно ясно... Баща ти е мъртъв. Единствено Бог е с нас. Това не го забравяй. Той е с нас, не с тях, защото те не вярват в него и някой ден това ще им коства всичко. Дано да го доживея, но ти със сигурност ще видиш възмездието. Така че, Стефчо, момчето ми, ти и аз сме армия от двама, ще вървим след Бог, срещу армия от безбожници. Битката ще е много тежка, надявам се да не ни коства живота, и трябва да оцелеем. Разбираш ли?