Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Стефан поел силата на майка си, стиснал перфектната си челюст, наследена от нея, измъкнал златното кръстче, висящо на врата му, целунал го, дал го и на майка си да го целуне. Очите му се заковали в нейните с поглед на мъж.

- Разбирам. Какво ще правим сега?

- Сега ще извадим два куфара, повече няма да ни разрешат да вземем, и ще решим кои дрехи и вещи ще са ни най-необходими и най-полезни. Веднага. Искам да сме готови, когато почукат на вратата ни.

Колебанието дали да вземе пистолета на свекър си, стария Йордан Карамихов, македонския комита, не траяло дълго. Въпреки риска го сложила на дъното на единия от куфарите. Била напълно спокойна. Щяло да стане каквото било писано.

Почукването дошло по средата на нощта. Хората с каскети били изненадани да видят майка и син облечени и обути, тя с изрядна прическа, лек грим и скромна, но елегантна черна рокля, черно палто, обувки, чанта и шапка с вдигната воалетка, а Стефан в черен костюм, бяла риза, палто и също с шапка, която му била голяма, но с която никога повече не се разделил - филцовата шапка на баща му, направена в „Кристис“ в Лондон, шапкари от 1773 година. До тях стояли два куфара. Единият от двамата комунисти бил красив мъж, висок, със студени сини очи, пепеляворуса коса, почти приличал на немец. Той бил шефът. Погледнал куфарите с присвити очи, с лош блясък в тях.

- Подготвени, а?

- Куфарите са отключени - безизразно отговорила Анастасия.

Другият понечил да ги отвори, за да ги прегледа, но шефът му го спрял. Усмихнал се иронично и се навел, взимайки ръката на Анастасия, за да я целуне, но тя я измъкнала.

- За мен е удоволствие да съм в компанията на такава хубава жена, исках да се представя по вашите правила. Нали се целува ръка?

Не получил отговор.

- Орлин Колев, приятно ми е.

Анастасия дори не кимнала. Той продължил да говори, докато оглеждал великолепния кристален полилей във величественото антре, облицовано с италиански мрамор.

- Госпожата не дава сега ръката си, но сама жена от вашия сой трудно ще се оправи в новата действителност без мъжка подкрепа. Помислете върху това, умна сте.

Погледнал я така нагло в очите, че Анастасия не издържала и за момент загубила контрол над себе си.

- Не ви ли е срам да предлагате „подкрепа“, след като убихте съпруга ми?

Вбесен от отговора й, другият рязко се изплюл почти пред краката на Анастасия, а Орлин Колев мигновено му ударил шамар.

- Изчисти го веднага, простако!

Онзи побеснял.

- Да го изчисти тая кучка.

Колев го хванал за гърлото и го залепил за стената.

- Ако искаш да не те изядат свинете, веднага изчисти. И взимай куфарите на госпожата.

Стефан гледал уплашено, а майка му стиснала ръката му до болка да не реагира. Колев пуснал подчинения си, онзи се навел, кашляйки задавено, и изтрил плюнката с ръкава си.

- Госпожа Карамихова е много по-интересна от всичко, което може да бъде намерено в куфарите й... - замечтано и същевременно заплашително казал Колев.

Огледал я от всички страни, тя го гледала в очите, без да трепне.

- Хубава жена сте. Животът ви няма да е лек. Но това вече ви го казах.

Анастасия продължавала да мълчи.

- И сте твърда. Браво. Мъжът ви не беше толкова твърд, явно вие наистина вярвате в Бог за разлика от него.

За секунда Анастасия прехапала устни, но се овладяла мигновено и не обелила дума.

Красивият мъж щракнал с пръсти на другия, онзи излязъл с куфарите и Колев дал знак с глава на Анастасия и сина й да го следват. Те прекрачили за последен път прага на софийската си къща, строена от австрийски архитект. Повече никога не стъпили в имотите си в Чамкория, Русе, Варна, нито във фабриките на Стоян Карамихов. С напускането на дома им вече били по-малки от никой, или още по-нищожни, защото новият строй ги обявил за врагове на народа. Хора без дом, пари, положение. Животът им се сринал като кула от карти, миналото било техен враг, бъдещето не им принадлежало.

Лола беше израснала, без да знае истинската биография на едната половина на семейството си. През летата, когато ходеше на село при дядо си Цеко и баба си Ганка, те никога не говореха за баща й и баба й, все едно, че не съществуваха. Тя харесваше разходките из горите и поляните около селото, знанията на дядо си и баба си за природата, обичаше разказите им за празниците, на които се колят прасета и се месят питки, в които се слага малко клонче дрян за здраве, но не ги чувстваше толкова близки, колкото баба си Анастасия. Пък и мразеше да ходи до тоалетната в двора. Вечер я беше страх да притичва през тъмното, а дупката на селския клозет й се струваше като отвор към някакъв гнусен подземен свят. Винаги имаше чувството, че от тъмното дебне чудовище. Да не говорим, че през зимата беше непоносимо студено и неудобно да клечиш в дървената барака със свалени гащи. Нямаше и тоалетна хартия, а на един пирон забучваха накъсани парчета „Работническо дело“ или „Народна армия“. Същите тези вестници всеки ден пристигаха в пощенската им кутия, което не спираше да дразни бащата на Лола.