Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

Наведе лице над нейното и я целуна по бузата. Устните му се задържаха достатъчно върху нея, за да почувства горещина и натиск, после се отдръпнаха. Лола наведе глава, не каза нищо, опита се да си тръгне, но той я хвана за китката и тя изтръпна. Обърна я към себе си, дръпна я рязко и задъхано заби език в устата й, долепяйки тяло до нейното. Беше силно възбуден. Голям, твърд и силен. Инстинктът й за самосъхранение й каза да не се съпротивлява.

- Някой ден ще те чукам, обещавам ти - прошепна той в ухото й.

Усети топлина между краката си, но той в никакъв случай не трябваше да разбира, защото тогава нямаше да има измъкване. Овладя се мигновено, хватката се разхлаби, тя разбра, че опасността е преминала, и той я пусна. Лола отново наведе очи, за да не се срещат погледите им, каза тихо: „Лека нощ“ и се измъкна максимално непредизвикателно.

Мина достатъчно време, за да разбере, че нищо няма да последва, въздъхна облекчено и тогава разбра, че краката й треперят. Беше й се разминало.

Пред мъжете, свикнали на „другарки“, единственият правилен ход беше подчинението, а страхът беше част от любовта.

Това беше последната й среща с Бичето.

1967 г.

- Лили, Лили, ела да видя дали си потна! - винаги викаше баба й, когато бяха на разходка в „Розариума“ на „Парка на свободата“.

В парка имаше много големи железни паметници на войници, по които понякога Лола се опитваше да се покатери, докато баба й не я свалеше бързо, като не преставаше да се оглежда. После брутално завираше ръка в блузката й откъм гърба. Ако беше потна, вадеше от чантата си кърпа и я набутваше във врата й. Лола мразеше тази процедура с цялото си сърце.

- Ей сега ще дойде милиционерът и ще ни се скара! Казала съм ти да не се катериш по паметниците!

- Не съм Лили, аз съм Лола! - ядосано отговаряше Лола.

Пълното й име - Лилия - пък съвсем не й харесваше (звучеше като име на лелка) и сама си се кръсти Лола. Баща й се мръщеше всеки път, когато чуеше това име.

- Защо, Лилче? Толкова красиво име имаш - идва от лилия, най-красивото цвете на света!

Лола клатеше упорито глава, спомняйки си заплетените корени в езерото с лилиите под паметника с железните войници. Винаги спираха там да гледат за златни рибки, понякога, много рядко, виждаха по някоя, но лилиите хем й харесваха, бели и големи, хем, като станеше студено и минеше сезонът им, й беше неприятно да гледа плетеницата на стъблата в тъмната вода. Кой знае какво чудовище живееше на дъното.

- Лола. Тати, аз съм Лола! В езерото с лилиите водата е много черна и ме е страх!

И така Лили стана Лола. Един ден чу как дядо й Цеко съска на майка й:

- Да отучиш дъщеря си от това име! Лола... Какво е това курвенско име?!

- Татко, чуваш ли се какво говориш? Та това е дете, измисля си имена, какво курвенско име...

Лола нямаше идея какво значи „курвенско“, но не искаше да се казва Лили и край. Лола беше като тупкане на топка или като бълбукане със сламка в чаша с вода. Така щеше да се казва, и толкова. Дядо й беше малко страшен, особено когато смръщеше стърчащите си вежди като на злия магьосник Фон Ротбарт от „Лебедово езеро“, но пък майка й явно беше на нейна страна.

Лола обичаше да разследва. Първия път, когато осъзна, че това й харесва, беше, докато ровеше в джоба на сакото на баща си, който я беше изпратил да донесе портфейла му. В кабинета му никога нямаше нищо интересно - килим, бюро, стол, гардероб, легло, обзавеждането беше аскетично-елегантно като самия него. Вкусът към лукса, дрехите, бижутата, пътешествията беше наследила от майка си. И все пак в стаята му беше интересно. Имаше някаква тайна.

Лола отиде зад бюрото и седна на стола на баща си, поклащайки доволно крачета, без да обърне внимание на дебелия, топъл слънчев лъч, който влизаше през френските прозорци. Полюля крачета още малко, скочи и се завъртя, за да бръкне в джоба на сакото на татко си.

- Нали ще се оправиш самичка? Бръкни във вътрешния джоб на сакото ми, на стола е.

Без изобщо да се замисли, тя обаче първо завря ръчичка в единия долен джоб - там нямаше нищо, после порови малко и в другия. И там нямаше нищо интересно, само някаква хартийка. Лола извади хартийката, беше сгъната на няколко пъти и беше със заоблени краища. Веднага разбра, че това беше салфетка.

Лола много обичаше кебапчета и баба й я пращаше да си ги купи от близката гостилница „Рила“ - ужасно тъмно място с много гадни чичковци пияници. Никак не й беше приятно да влиза самичка вътре, имаше чувството, че всички чичковци я гледат, но мисълта за двете кебапчета беше по-силна от всичко. Освен това тя харесваше леля Стефка, сервитьорката. Тя винаги й даваше кебапчетата заедно с няколко салфетки, които приличаха на тази от джоба на татко й. Ужасно обичаше кебапчета, можеше да ги яде всеки ден.