Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Пит не се заблуждаваше. Спасение нямаше — битката беше прекалено неравностойна. Резултатът беше седем на нула в полза на гостите и му оставаха само броени секунди от последното полувреме. Мрачна усмивка набръчка ъгълчетата около очите на Пит, когато спусна хеликоптера само на шест метра от водата. Победата беше невъзможна, но имаше малка надежда, безкрайно нищожна надежда, за равен резултат, която се побираше на върха на игла, мислеше си той. Огледа мастиленочерния реактив, докато машината се обръщаше за последното си преминаване. Нямаше какво повече да очаква, освен лудото дрънчене на стоманените куршуми, които щяха да пробият тънкия алуминиев кожух на „Юлисис“. Пит огледа малкия си беззащитен летателен уред и се поколеба, докато реактивът се спусна като някаква птица от бетон право към него.

Стрелецът, проснат по очи на позицията си пред отворената багажна врата, този път подходи по-сигурно. Задържа постоянния си картечен откос, като изчака хеликоптерът естествено да се натъкне на огъня. Когато до смъртоносното заграждение оставаха само десетина метра, Пит се подготви за удара и запрати „Юлисис“ право към атакуващия го самолет, като разби перките му и те прорязаха отвесния стабилизатор на реактива. Пит инстинктивно изключи двигателя, когато турбините му, останали без натоварване от ротора, завиха диво покрай трясъка от разрушения метал. После шумът утихна и в небето остана единствено вятърът, който бучеше в ушите на Пит.

Мярна странния реактив тъкмо преди той да се забие в морето с носа напред. Задните му стабилизатори висяха като счупена ръка. Пит и припадналият Хънуел не бяха много по-добре. Единственото, което можеха да направят, бе да изчакат осакатеният хеликоптер да падне като камък от двадесетинаметровата височина във водите на студения Атлантик. Самият удар се стори на Пит много по-неприятен, отколкото бе очаквал. „Юлисис“ се стовари върху едната си страна сред исландския сърф на дълбочина около два метра и на разстояние не по-голямо от едно футболно игрище от брега. Главата на Пит се огъна настрани и той зърна рамката на вратата, преди да потъне в тъмния водовъртеж. За щастие болезненото съприкосновение с ледената вода го върна към будно, макар и замаяно състояние. Пригади му се силно и той почувства, че само косъм го дели от решението да изругае „по дяволите“ и да заспи за последен път.

С изкривено от болка лице Пит се освободи от предпазния колан и от презраменните ремъци и пое глътка въздух, преди гребенът на разбиваща се вълна да покрие хеликоптера. После бързо развърза безчувствения Хънуел и повдигна главата му над въртящата се вода. Точно тогава Пит се подхлъзна и загуби равновесие, а голяма пенеста вълна го отхвърли от „Юлисис“ в сърфа. Като все още влачеше Хънуел здраво за яката, той се бореше със силните вълни, които го носеха към брега и многократно го запращаха към неравното каменисто дъно.

Ако Пит някога се бе чудил как ли се дави човек, сега това му беше твърде ясно. Ледената вода жилеше всеки квадратен сантиметър от кожата му като милион пчели. Очите му отказваха да се отворят, а главата си усещаше като цялостна мъчителна болка; ноздрите му бяха изпълнени с вода и бодяха като с нож предния синус, а дробовете си усещаше, сякаш тънките им кожици са потопени в азотна киселина. Накрая, след като заби колене в камъните по дъното, той успя да се изправи и главата му се закрепи в изобилния чист исландски въздух. Закле се съвсем категорично, че ако някога реши да се самоубива, това определено няма да е чрез удавяне.

Залитна по ситните камъчета край брега, като наполовина носеше и наполовина теглеше Хънуел, а двамата приличаха на люшкащи се пияници. На няколко стъпки от края на морето Пит пусна товара си и провери пулса и дишането на доктора — бяха учестени, но равномерни. Тогава забеляза лявата ръка на Хънуел. Беше ужасно разкъсана на лакътя от картечните куршуми. Доколкото бързо можеше с претръпналите си ръце, той свали ризата си, отпра ръкавите и здраво ги стегна около раната, за да спре кръвотечението. Колкото зле и да изглеждаше повърхността на раната, явно нямаше прекъсната артерия, така че той инстинктивно предпочете прекия натиск пред турникета. После подпря Хънуел на голяма скала, привърза ръката как да е към врата му, за да може и чрез повдигането й да намали кръвотечението.

Пит не можеше да направи нищо повече за приятеля си, така че легна на грапавия каменен килим и остави тялото си на волята на нежеланата болка и омразните пристъпи на прилошаване. Отпусна се, доколкото състоянието му позволяваше, затвори очи и закри прекрасната гледка на изпъстреното с облачета арктическо небе.