Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Хънуел вдигна вежди озадачено. После бавно се отпусна в седалката си.

— Подводница ли?

— Подводница.

— Съвсем вероятно е да е някоя от нашите.

— Съжалявам, докторе, но това е прекален оптимизъм.

— Тогава руснаците са ни били. — Устата на Хънуел се изкриви. — Господи, закъснели сме.

— Не още. — Пит насочи вертолета в нова заобикаляща дъга и отново към айсберга. — Бихме могли да стъпим върху леда след четири минути. А на подводницата ще й трябва поне половин час, за да го стигне. Ако имаме късмет, можем да установим онова, за което сме дошли, и да се махнем оттам, преди екипажът им да се е показал.

— Това ми се вижда доста рисковано. — В гласа на Хънуел се чувстваше колебание. — Когато руснаците ни видят да се мотаем по айсберга, те няма да слязат невъоръжени.

— Бих се учудил, ако е така. Всъщност капитанът на руската подводница има достатъчно оръжия, за да ни направи на пух и прах, когато си поиска. Но аз се обзалагам, че не би рискувал.

— Защо, какво може да загуби?

— Нищо. Но ще му останат последствията от един голям международен инцидент. Всеки капитан, който си заслужава рублите, няма да се усъмни, че поддържаме постоянен радиоконтакт с домашната си база, съобщаваме за местоположението на подводницата и сме готови да се разпищим при първия изстрел. Тази част от Атлантика си е наша територия и той много добре го знае. Прекалено далече е от Москва, за да започне да се перчи.

— Добре, добре — махна с ръка Хънуел. — Карай натам и да слезем. Предполагам, че е по-добре човек да бъде застрелян, отколкото да изкара още минута в тая мелачка на зъби.

Пит не каза нищо повече. Приближи се и кацна на малка ледена площадка с размери не повече от седем на пет метра. После, преди перките да са спрели напълно, той и Хънуел изскочиха от кабината и застанаха върху тихия айсберг, като се чудеха кога ли ще се покаже руската подводница и какво щяха да открият под леденото було, което ги разделяше от студените враждебни води. Нито виждаха, нито чувстваха някакви признаци за живот. С бузите си усетиха лек, но леден вятър и нищо повече.

Напрегнатото им мълчание се проточи, минаха минути, преди Пит да се реши да каже нещо, което да има смисъл. Когато накрая заговори, гласът му приличаше на неясен шепот. Защо ли шепна, помисли си. Хънуел оглеждаше леда на десетина метра от него, руската подводница, сега застинала неподвижно на повърхността, беше на четвърт миля от северния ръб на айсберга. Накрая Пит успя да привлече вниманието на Хънуел с глас все още плах от настъпилото катедрално мълчание.

— Времето ни изтича, докторе. — Все така му се струваше, че някой може да го чуе, макар че руснаците не биха разбрали думите му дори да викаше с пълен глас.

— Не съм сляп — отсече Хънуел. — Колко време ни остава, преди те да дойдат дотук?

— Докато изкарат лодка от подводницата, догребат до айсберга — трябва да изминат поне четиристотин метра — и слязат, ще им бъдат необходими между петнадесет и двадесет минути.

— Значи нямаме никакво време — нетърпеливо заключи Хънуел.

— Нещо откри ли досега?

— Нищо! — изгърмя гласът на Хънуел. — Останките от кораба трябва да са по-надълбоко, отколкото очаквах. — Заби трескаво сондата си в леда. — Тук е, трябва да е тук. Четиридесетметров плавателен съд не е възможно току-така да изчезне.

— В патрулния самолет може само да им се е сторило, че виждат кораб.

Хънуел се спря да намести слънчевите си очила.

— Екипажът на самолета може да се е заблудил, но не и радарните съоръжения.

Пит се приближи към отворената врата на хеликоптера. Завъртя очи към Хънуел, после обратно към подводницата, а след секунда вече се бе загледал през бинокъла. Огледа фигурките, които изпълзяха от капаците на ниската подводница и засноваха припряно из плисканата от вълните палуба. След по-малко от три минути надуха голяма гумена лодка за шестима, спуснаха я от корпуса и вътре скочиха група мъже с всякакво автоматично оръжие. През вълните до ушите му достигна неясно пукане. Звукът обаче бе достатъчен на Пит да съкрати значително първоначалната си оценка за времето.

— Тръгнаха. Петима или може би шестима, не мога да определя със сигурност.

— Въоръжени ли са? — Въпросът на Хънуел прозвуча тревожно.

— До зъбите.

— Господи! — извика припряно Хънуел. — Недей просто да си зяпаш там. Ела и ми помогни да намерим останките.

— По-добре ги забрави. — Пит говореше спокойно. — Ще пристигнат тук до пет минути.