Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Това е вярно, а има и още — почти неунищожим е. — Хънуел продължаваше да гледа през бинокъла, докато говореше. — Те, разбира се, се трошат и се топят скоро след като бъдат отнесени на юг към топлите води. Но по време на маршрута им към гълфстрийма не скланят глава нито пред бурите, нито пред човека. По ледниковите образувания е стреляно с торпеда, с двадесетсантиметрови военноморски оръдия, огромни количества термични бомби са изсипвани върху тях, както и тонове въглищен прах, който да привлича слънчевите лъчи и да ускорява топенето. Резултатите са съизмерими с щетите, които би нанесло анемично племе пигмеи, захванало се да обстрелва стадо слонове с прашки.

Пит направи остър вираж със спускане, като заобиколи самите стени на висока и разчленена ледена планина — маневра, която принуди Хънуел да си притисне корема.

Той отново погледна картата. Бяха прелетели двеста квадратни мили, без да постигнат каквото и да е. Предложи:

— Да тръгнем в северна посока за петнадесет минути. А после да се върнем на изток покрай самия край на ледените планини.

— Един особен екземпляр се задава право от север — посочи Пит. Наклони леко лостовете и задържа хеликоптера в страничен полет, докато компасът отчете нула градуса.

Минутите минаваха и се множаха, а умората започна да личи в задълбочаващите се гънки около очите на Хънуел.

— Как сме с горивото?

— Това е най-малката ни тревога — отвърна Пит. — Онова, което в момента повече ни липсва, е време и оптимизъм.

— Спокойно мога да го призная — уморено махна с ръка Хънуел. — Оптимизмът ми се изчерпа още преди четвърт час.

Пит стисна ръката на Хънуел.

— Дръж се, докторе — бодро го подкани той. — Неуловимият ни айсберг може да се покаже при следващия завой.

— Ако стане така, значи е пренебрегнал всички описани океански течения.

— А червената боя? Тя може ли да се е измила във вчерашната буря?

— Не, за щастие. В боята е имало калциев хлорид, необходим за по-дълбоко проникване — петното се стопява след седмици, понякога дори месеци.

— Това ни оставя само една друга възможност.

— Знам за какво си мислиш — с равен глас каза Хънуел. — Но по-добре го зарежи. В последните тридесет години твърде често съм работил с бреговата охрана и никога не съм ги виждал да допускат грешки при определянето на зададен обект сред ледовете.

— Тогава милионтонен къс лед се е изпарил просто…

Пит не довърши изречението си донякъде защото хеликоптерът започваше да се отклонява от курса, донякъде защото беше зърнал нещо. Хънуел изведнъж се напрегна на седалката и притисна бинокъла до очите си.

— Видях го — извика той.

Пит не изчака указания, а спусна машината и я насочи в посоката, към която бе обърнат бинокълът на Хънуел.

Хънуел подаде бинокъла на Пит.

— Ето там погледни и ми кажи дали тези мои стари очи не виждат мираж?

Пит направи жонгльорски номер с бинокъла и уредите за управление на хеликоптера, като се опитваше да не позволи на вибрациите от двигателя да разфокусират гледката на айсберга.

— Различаваш ли червената боя? — нервно го попита Хънуел.

— Като кръгче с ягоди в средата на порция сладолед.

— Не разбирам — поклати глава Хънуел. — Тази ледена планина не би трябвало да е тук. По всички правила за морските течения би трябвало да плава поне на деветдесет мили в югоизточна посока.

Но той беше там, масивен леден къс, очертан срещу яркия хоризонт, оформен прекрасно от природата и комично нацапан с човешките химикали. Преди Пит да е оставил бинокъла, слънцето огря ледените кристали на грамадата и отрази яркостта им в очите му, като силата им нарасна от увеличителните стъкла. Временно заслепен, той набра височина и промени курса с няколко градуса, за да се махне от блясъка. Измина почти цяла минута, преди светкавиците зад очните му ябълки накрая да изчезнат.

Тогава Пит изведнъж забеляза смътна, почти неразличима сянка във водата. Не му достигна време да разгледа контура, защото хеликоптерът се плъзна над сините вълни, които останаха на не повече от петдесет метра под спирателните обувки. Айсбергът все още беше на седем мили от тях, когато той направи широка дъга на изток и се насочи към „Катауаба“.

— Какво, за бога, ти стана? — възмути се Хънуел.

Пит не обърна внимание на въпроса.

— Изглежда, че са ни дошли неканени гости.

— Глупости! Никъде не се вижда нито кораб, нито друга летателна машина.

— Те пристигат за събирането през мазето.