Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Добре дошли на борда на кораба, докторе! Моля, седнете и изпийте чаша кафе!

— Кафе? Не понасям това нещо — каза Хънуел мрачно. — Бих си заложил душата за чашка горещо какао обаче.

— Имаме какао — любезно кимна Коски, облегна се отново в стола си и викна: — Брейди!

Откъм камбуза 10 10 Камбуз (от хол.) — кухня на кораб. — Бел.пр. със ситни крачки дойде стюард в бяла куртка. Той беше висок и слаб и вървеше с походка, която говореше недвусмислено, че е от Тексас.

— Да, господин капитан. Какво желаете? — запита той.

— Чаша какао за нашия гост и още две кафета за лейтенант Доувър и… — Коски спря и надникна въпросително зад Доувър, като добави: — Мисля, че ни липсва пилотът на д-р Хънуел?

— Той ще дойде ей сега. — Лицето на Доувър имаше нещастно изражение. Като че се опитваше да предупреди за нещо Коски. — Искаше да се увери, че хеликоптерът е завързан здраво.

Коски този път се вгледа загрижено в Доувър, но не попита повече. Обърна се към Брейди:

— Хайде, Брейди! Донеси направо цяла каничка, може и аз да си долея.

Брейди просто кимна с глава и се върна в камбуза.

Хънуел каза:

— Наистина е лукс да съм заобиколен отново от четири солидни стени. Седенето в онова вибриращо хвърчило, в което между мен и стихиите нямаше нищо, освен един пластмасов мехур, е достатъчно на човек косата му да побелее. — Той прекара ръка през малкото останали кичури коса, които заобикаляха плешивото му теме, и се засмя.

Коски остави чашата си, без да се усмихне.

— Не мисля, че съзнавате, доктор Хънуел, колко малко ви е оставало да загубите остатъка от косата и себе си. Вашият пилот е проявил истинска дързост дори като е помислил да извърши полет в такова време.

— Мога да ви уверя, сър, че това пътуване беше необходимо. — Хънуел говореше с доброжелателен тон, със същия тон навярно би смъмрил и някой ученик. — Вие, вашият екипаж и вашият кораб трябва да изпълните жизненоважна задача, при която най-съществено е времето. Не можем да си позволим да изгубим и минута. — Той извади от джоба на сакото си къс хартия и го подаде през масата на Коски: — Докато обяснявам нашето присъствие, трябва да ви помоля да определите незабавно курс към тази позиция.

Коски взе листчето, но не прочете написаното.

— Простете, доктор Хънуел, но не мога да изпълня молбата ви. Единствената заповед, която имам от щаба, е да приема на борда двама пътници. Нищо не беше споменато да ви дам картбланш да управлявате кораба ми.

— Вие не разбирате.

Коски хвърли пронизващ поглед през чашата си с кафе към Хънуел.

— Това, докторе, е бисерът за деня. Какъв сте вие? Защо сте тук?

— Успокойте се, господин капитан. Аз не съм вражески агент, който има намерение да саботира ценния ви кораб. Дисертацията ми е в областта на океанографията и сега съм на работа в Националната подводна и морска агенция.

— Нямах намерение да ви обидя — каза спокойно Коски. — Но това все още оставя един въпрос без отговор.

— Може би аз мога да помогна да се изяснят нещата. — Новият глас беше тих, но твърд и властен.

Коски настръхна в стола си и се обърна към някаква фигура, която се бе опряла небрежно на вратата — висок мъж с хубаво телосложение. Лицето с дъбов тен, суровите, почти жестоки черти и пронизващите зелени очи подсказваха, че това не е човек, който може да бъде настъпен. Облечен в синя летателна куртка и униформа на Военновъздушните сили, внимателен и безпристрастен, той се усмихна снизходително на Коски.

— Ах, ето ви — възкликна Хънуел. — Капитан Коски, да ви представя майор Дърк Пит, директор за специалните проекти при агенцията.

— Пит? — повтори Коски безизразно. Погледна Доувър и повдигна вежда. Доувър само сви рамене неловко. — Случайно да не би да е същият Пит, който миналата година разби оня подводен контрабанден бизнес в Гърция?

— Имаше най-малко още десет други участници, на които се пада лъвският пай от заслугата — отвърна Пит.

— Офицер от Военновъздушните сили, който работи по океанографски програми — обясни Доувър, — малко извън стихията ви, нали, господин майор?

Бръчиците около очите на Пит се разтегнаха в усмивка.

— Не повече, отколкото при всички онези хора от военноморските сили, които отидоха на Луната.

— Прав сте — призна Коски.

Брейди се появи и поднесе кафето и какаото. Излезе и се върна пак, като постави на масата поднос със сандвичи, преди да се оттегли за последен път.

Сега Коски се почувства наистина неловко. Учен от известна правителствена агенция — това не беше добре. Офицер от друг клон на службите, прочути с дързостта си — и това беше лоша новина. Но съчетанието на тези двамата, които седяха от другата страна на масата и му нареждаха какво да прави и къде да отиде — това беше истинско наказание.