Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Ръкоплясканията на публиката събудиха Пит. Без да гледа в нещо определено, той глуповато се опитваше да събере мислите си. Бяха запалили лампите и няколко минути примигваше в опит да свикне със светлината. Рондхайм още беше на подиума и самодоволно приемаше всеобщото признание. После вдигна ръце и подкани хората да замълчат.

— Както повечето от вас знаят, любимото ми забавление е да запаметявам стихове. Без да искам да се хваля, трябва да призная, че съм успял да постигна много в това отношение. Сега бих желал да поставя репутацията си на изпитание и да поканя всекиго от вас сред публиката да започне с първия стих на което и да е стихотворение, дошло му наум. Ако не успея да довърша строфата, която следва, или цялото стихотворение, така че да ви задоволя, лично ще подаря петдесет хиляди долара за любимата ви благотворителна кауза. — Изчака предизвиканата възбуда да отмине. — Да започваме. Кой ще подложи на проверка паметта ми първи?

Сър Ерик Маркс се изправи.

— „Ако добър приятел или майка…“ Опитай с това като начало, Оскар.

Рондхайм кимна.

— Замълча за ефект. — „Сто и двадесет“ от Самюъл Джонсън.

Маркс кимна одобрително.

— Съвършено вярно.

Ф. Джеймс Кели стана след него.

— Довърши това, ако можеш, и посочи автора. „Насън видях в среднощен мрак…“

Рондхайм почти не се забави.

— Заглавието е „Сън“, а авторът Едгар Алан По.

— Поздравявам те, Оскар. — Кели явно беше възхитен. — Заслужаваш най-високата оценка.

Рондхайм огледа помещението и по изваяното му лице бавно се появи усмивка, когато една позната фигура се надигна от последния ред.

— Искате да опитате щастието си ли, майор Пит?

Пит погледна Рондхайм сериозно.

— Мога да ви предложа само три думи.

— Приемам предизвикателството — уверено се съгласи Рондхайм. — Моля ви, кажете ги.

— „Спасил те Бог“ — бавно изрецитира Пит, почти като че ли се съмняваше в съществуването на други стихове.

Рондхайм се засмя.

— Елементарно, майоре. Имахте добрината да ми позволите да рецитирам любимите си стихове. — Всички в залата усетиха неприязънта в тона на Рондхайм.

— Тук изведнъж Рондхайм спря и погледна любопитно Пит. — Няма особена нужда да продължавам. За всички присъстващи е ясно, че поискахте да кажа „Сказание за стария моряк“ от Самюъл Тейлър Колридж.

Дишането на Пит стана малко по-леко. Светлината в края на тунела изведнъж стана по-ярка. Научи нещо, което не знаеше преди. Не всичко беше ясно, но нещата изглеждаха по-добре. Сега беше доволен, че се е съгласил да участва в играта. Хазартната постъпка му бе дала неочаквани отговори. Кошмарът със смъртта на Хънуел вече никога нямаше да го безпокои.

Устните му се опънаха в доволна усмивка.

— Благодаря, господин Рондхайм. Добре владеете великолепната си памет.

Нещо в тона на Пит не допадна на Рондхайм.

— Удоволствието е единствено мое, майоре.

Но не му хареса усмивката на Пит; никак не му хареса.

Пит се намъчи през следващия половин час, докато Рондхайм продължи да запленява публиката с огромния си репертоар от запаметени стихове. Накрая програмата свърши. Вратите се отвориха и хората от пренаселения кабинет се прехвърлиха в салона, жените бяха придружени до терасата, за да побъбрят и да пийнат от сладникавия алкохолен коктейл, разнасян от прислугата, а мъжете се отправиха към ловната зала, за да пушат пури и да опитат от стогодишното бренди „Рош“.

Пурите бяха предложени в залата върху поднос от чисто сребро и на всеки беше дадено право да си избере от тях освен на Пит. На него небрежно не му обърнаха внимание. След ритуала със запалването, когато всеки подържа пурата си над свещ и я затопли до желаната температура, прислужниците разнесоха брендито „Рош“ — гъста, жълто-кафява течност в екзотични тумбести чаши за коняк. Пит отново беше пренебрегнат.

Освен себе си и Оскар Рондхайм Пит преброи още тридесет и двама души, събрани около лумтящите в огромното огнище пламъци в края на ловната зала. Интересна беше реакцията към присъствието на Пит, която личеше по повечето лица. Никой дори не го забелязваше. За миг изпита чувството, че е безтелесен призрак, току-що преминал през стената, който чака да започне спиритическият сеанс, за да се появи. Или така му се струваше. Би могъл да си представи всякакви странни сцени, но в момента едно беше сигурно — в гърба му бе опряно тъпото и кръгло дуло на пистолет.