Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Изглежда, нашият приятел няма какво да ни каже. — Пит отново вдигна ударника.

— Моля ви, не го убивайте — изстена Йонсон. — Животът му не си заслужава бремето върху душата ви. Моля ви, майоре, дайте ми револвера. Той повече нищо няма да направи.

Пит се поколеба, разкъсван между съчувствие и злоба. После бавно подаде оръжието на Йонсон и кимна. Йонсон го пое и постави ръка върху рамото на Пит като при тайно споразумение.

— Сърцето ми се къса, че мои сънародници са в състояние да причинят толкова мъка и болка на другите — отпаднало каза лекарят. — Ще се погрижа за тези двамата и веднага ще се свържа с властите. Вие идете с Мундсон в Рейкявик и си починете. Имате сериозна рана на главата. Това е заповед от лекаря ви.

— Изглежда, има известна спънка за рецептата ви — усмихна се накриво Пит и посочи към входната врата. — Бяхте сто процента прав за тревогата, която би обхванала селото. — Кимна към пътя, където поне двадесет селяни стояха мълчаливо с всякакви оръжия в ръка — от телескопични пушки до дамски пистолети — насочени към къщата на Йонсон. Мундсон бе опрял пушката си върху сгъвката на ръката и беше стъпил здраво върху второто стъпало към входа, а синът му Бярни стоеше наблизо, стиснал стара пушка маузер.

Пит вдигна двете си ръце, така че да се виждат отвсякъде.

— Мисля, че дойде моментът, докторе, да споменете нещо хубаво за мен. Тези мили ваши съграждани не са наясно кои са добрите тук и кои лошите.

Йонсон подмина Пит и говори няколко минути на исландски. Когато завърши, пушките започнаха да се спускат една по една, а някои от селяните си тръгнаха към къщи, докато неколцина останаха на пътя да видят какво ще се случи по-нататък.

Йонсон протегна ръка и Пит я стисна.

— От сърце се надявам, че ще успеете да откриете човека, отговорен за тези ужасни и безсмислени убийства — пожела му Йонсон. — Но ако го намерите, животът ви ще бъде в опасност. Вие не сте убиец. Ако бяхте, онези двамата щяха да лежат мъртви в дома ми. И се страхувам, че грижата за вашия живот ще ви коства скъпо. Умолявам ви, приятелю, не се колебайте, когато дойде моментът. Пожелавам ви щастие и да ви пази Господ.

Пит махна за последен път на доктор Йонсон, обърна се и тръгна по стъпалата към пътя. Бярни му отвори пасажерската врата на ленд ровъра. Седалката беше твърда и облегалката убиваше, но Пит изобщо не го забеляза — цялото му тяло беше изтръпнало. Седна, а Мундсон запали двигателя и потегли по гладкото тясно шосе към Рейкявик. Пит лесно би могъл да заспи мъртвешки, но някъде дълбоко в подсъзнанието му още блещукаше една искра. Нещо, което бе видял, нещо, което бе чул, нещо неразличимо не позволяваше на ума му да се отпусне и да си почине. Беше като песен, която не можеше да си спомни и чието заглавие беше на върха на езика му. Накрая се отказа и задряма.

Пит отново и отново, вече не помнеше за кой път, се мъчеше да се повдигне от дъното на разбунтувалото се море и да се измъкне на брега заедно с Хънуел. Отново и отново превързваше ръката на океанографа, след което се спускаше мрак. Всеки път, когато случките се появяваха в ума му като кадри от филм, той отчаяно се мъчеше да задържи смислените моменти, но се виждаше принуден да отстъпи пред безспорния факт, че нищо не може да се промени в миналото. Беше кошмар, мислеше си той неясно, докато се опитваше да се отърве от покрития с кръв бряг. Събра всичките си сили и с огромен труд успя да отвори очи, като очакваше да види празна спалня. Спалня имаше, но не беше празна.

— Добрутро, Дърк — поздрави го тих глас. — Почти бях загубила надежда, че някога ще се събудиш.

Пит вдигна поглед към засмените кафяви очи на стройно момиче, което бе седнало на стол до долния край на леглото.

— Последното птиче с жълт клюн, което кацна на перваза ми, ни най-малко не приличаше на теб — усмихна се той.

Тя се засмя, засмяха се и кафявите очи. Прибра дългите кичури лъскава светлокестенява коса зад ушите си. После се изправи и отиде до горния край на леглото с движение, което би могло да се оприличи само на живак, спускащ се по лъкатушеща стъклена тръбичка. Носеше червена вълнена рокля, която прилепваше към изящната й фигура с тънка талия; ръбът стигаше до изваяните й колене. Не беше точно прекрасна в екзотичния смисъл, нито беше предизвикателно сексапилна, но беше хубава — дяволски хубава — с жива привлекателност, която стапяше сърцето на всеки мъж, когото срещнеше.

Докосна бинта на главата му и усмивката отстъпи пред майчинска загриженост: