Орхан Памук - Сняг

— Заповядайте при нас да дадете показания — изрече комисарят с добронамерен тон.

— В момента съм в Партията на благоденствието. След малко ще се явя — отвърна Ка.

Настъпи тишина.

— Незабавно! — разпореди се комисарят.

Ка и Мухтар чуха как, отдалечавайки слушалката, комисарят си шепне с някого.

— Извинете ме, но попитах за дежурна кола — продължи след миг комисарят. — Снегът няма намерение да спира. Ще пратим кола да ви вземе.

— Чудесно постъпи, като му каза, че си тук — рече Мухтар, затваряйки телефона. — И без друго го знаят. Слухтят навсякъде. Не бих искал да ме разбираш погрешно — не говоря като виновен.

Ка изпита ярост, каквато нерядко изпитваше спрямо всички пристрастени към политиката, които го възприемаха като буржоата от Нишанташъ. В лицея онези мъже непрекъснато се обвиняваха един друг, че са педерасти. По-късно тая им инициативност бе изместена от играта да се обвиняват взаимно, че са агенти на полицията, като обвиненията, естествено, с къде-къде по-голяма стръв бяха насочвани към политическите опоненти. Ка странеше от политиката, боеше се да не изпадне в положението на доносник, комуто се налага да посочва от полицейската кола коя къща да бъде щурмувана. А виж ти, същата тая работа, която до преди десетина години би презрял, Мухтар бе свършил като кандидат от религиозната ислямистка партия; Ка наново трябваше да бъде страната, длъжна да поднесе оправданието и мотива.

Телефонът иззвъня, Мухтар авторитетно вдигна слушалката и захвана сериозно да се пазари с представител на телевизия „Серхат Карс“ относно цената на рекламата на магазина му за домашни потреби, която щеше да мине тази вечер в предаването на живо.

Затвори телефона и двамата, като две сърдити, незнаещи какво да си кажат хлапета, потънаха в мълчание — в представите на Ка нахлуха, ама до най-дребни подробности, всичките непроведени помежду им през последните дванайсет години диалози.

Най-напред те — въображаемо, естествено — споделиха един с друг: „Трудно нещо се оказа животът — и двамата, кажи-речи, живяхме като изгнаници, и двамата не успяхме да постигнем кой знае какви успехи, победи и щастие! Не било достатъчно да си поет… Ето как върху нас своя сянка хвърли политиката.“ Веднъж формулирали това, разбира се, въображаемо, и двамата, без да го изричат, си казаха: „Когато щастието от поезията е непълно, сянката на политиката те обгръща неизбежно.“ В този миг Ка презря още повече Мухтар.

Ка осъзна, че както в момента Мухтар е задоволен от предстоящата си изборна победа, така и самият той, вероятно в по-малка степен, също е задоволен от доста умерената прослава — ала все пак прослава — на която се радваше в Турция. Само дето и двамата не бяха в състояние нито да опишат задоволеността си, нито да проникнат в същината на проблема — своята неудовлетвореност от живота. Най-лошото вече се бе случило — бяха приели пораженията си и бяха свикнали с безжалостната несправедливост на света. За да се измъкнат от състоянието си и двамата се нуждаеха от Ипек, а това нямаше как да не тревожи Ка.

— Щял си да прочетеш тази вечер в киносалона своето най-ново стихотворение — каза Мухтар с едва-едва забележима усмивка.

Ка изгледа враждебно красивите светлокафяви очи — очи, които не се усмихваха никога — на мъжа, бил до неотдавна съпруг на Ипек.

— В Истанбул не се ли видя с Фахир? — запита Мухтар с доста по-доловима усмивка.

Този път и Ка успя да влезе в синхрон с усмивката му. Усмивки, изразяващи и снизхождение, и предпазливост. Фахир им бе връстник; от двайсет години бе ревностен защитник на европейската модернистична поезия. Бе учил в „Сен Жозеф“, пари вземаше от заможната си баба, леко лудичка, която твърдеше, че била със султанско потекло, и веднъж в годината отпрашваше за Париж, тъпчеше куфара си със закупени от букинистите в „Сен-Жермен“ стихосбирки, докарваше ги в Турция, публикуваше преводите им, публикуваше собствените си стихове и творбите на други турски модернисти в издирени от самия него списания и в поетичните поредици на издателства пред фалит. Всички го уважаваха за това, ала собствената му поезия, повлияна от авторите, които превеждаше на своя изкуствен турски език, бе лишена от вдъхновение, бе немощна и непонятна.

Ка отвърна, че не е срещнал Фахир в Истанбул.

— Някога силно желаех Фахир да хареса стихотворенията ми — рече Мухтар. — Той обаче презираше такива като мен и твърдеше, че се занимаваме с фолклор, с „регионални красивости“, а не с чиста поезия. Минаха години, военните направиха преврат, прибраха за известно време всичко живо по затворите и аз, като всички, объркано се залутах. Хората, които ми служеха за идеал, се бяха променили, онези, които държах да ме харесват, се бяха нейде изпозатрили, нито едно мое желание, както в живота, така и в поезията, не се беше осъществило. За да се отърва от злощастния, притеснен и безпаричен живот в Истанбул, аз се завърнах в Карс. Захванах се с бащиния магазин, от който преди се срамувах. Само че и това не ме направи щастлив. Презирах местните и като ги зърнех, лицето ми се изкривяваше като лицето на Фахир, когато четеше моите стихове. И градът, и хората в Карс сякаш не бяха действителни. Тук всеки копнееше или да умре, или да избяга. Нямаше вече място, където да се приютя. Сякаш бях заточен вън от историята, сякаш бях прокуден вън от цивилизацията. Цивилизацията — така отдалечена, че нямаше възможност дори да й подражавам. Аллах не ме дари и с дете. Мечтаех си как то ще осъществи онова, което не съм успял да осъществя аз, как някой ден ще се превърне в непотисната, европейска, модерна личност със своя неповторима индивидуалност.