Орхан Памук - Сняг

Леко усмихнат, озарен сякаш от излъчваната от душата му светлина, Мухтар успяваше и да се самоиронизира — това се поправи на Ка.

— Вечер пиех и за да не се карам с любимата си Ипек, се прибирах късно. Случи се през една от нощите, когато в Карс измръзва всичко, дори птиците в небето. Напуснах кръчмата „Йешилюрт“ последен, бе доста късно и се тътрех към къщи — с Ипек тогава живеехме на булевард „Орду“. Пътят до там е не повече от десетина минути, ала за Карс разстоянието е голямо. Вероятно съм сръбнал повечко, но след няколко крачки осъзнах, че съм се изгубил. Улиците — пусти, Карс, какъвто е винаги в мразовитите нощи, наподобяваше изоставен град. Вратите, на които похлопах, бяха или на опразнени от осемдесет години арменски къщи, или на домове, чиито обитатели, загърнали се през глава с по няколко юргана, не напускаха леговищата си като животни, укрили се за зимен сън.

Най-неочаквано за самия мен, тъкмо тази запустялост, тази обезлюденост на града дори ми допадна. От ракията ли, от студа ли, цялото ми тяло бе обгърнато от приятна сънливост. И аз реших да напусна безмълвно тоя живот, и подир две-три крачки се проснах под едно дърво върху заледения тротоар и зачаках съня и смъртта си. В такъв студ, както бях и опиянен, беше въпрос на минути да замръзна и да умра. Докато мекият сън се разливаше из моите жили, пред очите ми изникна детето, което си нямах. Толкова се зарадвах: беше момче, поотраснало вече, с вратовръзка; не приличаше обаче на нашенските чиновници с вратовръзки, а на европейските. Понечи да ми каже нещо, ала се възпря и целуна ръката на някакъв старец. От стареца струеше светлина, която се разнасяше навсякъде. Пробуди ме лъч, който докосна окото ми, както си лежах на земята. Надигнах се, преизпълнен с разкаяние и надежда. Гледам — малко по-нататък се разтворила някаква светла врата и хората влизат през нея. Последвах ги, вслушан във вътрешния си глас. Те ме увлякоха със себе си и ме въведоха в топла и светла къща. Присъстващите там бяха щастливи, това не бяха изгубилите надежда, погнусените от живота местни люде, при все че до един бяха от Карс, отгоре на туй познати. Някак бях подразбрал, че къщата е тайното теке 14 14 Текета — молитвени домове с жилища на дервишите; мюсюлмански манастири. — Б.пр. на святия кюрдски шейх 15 15 Шейх — титла на религиозен авторитет, патриарх на племе, род, семейство, глава на суфиско братство, наставник, учител, човек, известен със своята благочестивост. — Б.пр. Саадеттин ефенди, за което знаех по слухове. Бях чувал, че сред ежедневно нарастващия брой на мюридите 16 16 Мюрид — ученик, доброволен последовател. Така наричат човек в периода на неговата подготовка за влизане в суфиско братство, когато той се намира на най-ниската степен на посвещаването и духовното самоусъвършенстване. — (Бел.прев.) има държавни чиновници и богаташи и че по тяхна покана шейхът слизал от планинските села в Карс, за да привлече за религиозните ритуали в текето градската беднота, безработните и нещастниците, но бях пропуснал покрай ушите си факта, че полицията не позволява каквито и да било прояви на враждебност към републиката. Сега със сълзи на очи и аз изкачвах стълбите, за да зърна шейха. Беше се случило това, от което години наред през атеистичния си период се страхувах и приемах за слабост, за ретроградност: бях се обърнал към исляма. Всъщност плашели са ме ретроградните шейхове, изобразявани по карикатурите със закръглени бради и дълги джубета, а ето, че сега по собствена воля се изкачвах по стълбите и направо ридаех. Шейхът се оказа добър човек. Попита ме защо плача. Не можех, естествено, да му отвърна, че плача, задето съм се озовал сред ретроградните шейхове и мюриди. Пък и изпитвах ужасен срам от ракиения дъх, който лъхаше от устата ми. Отвърнах, че съм си изгубил ключа. Хрумна ми да обясня, че на мястото, дето се бях проснал, за да умра, съм изгубил ключа си. Лицемерните мюриди около него начаса се опитаха да открият някакъв метафоричен смисъл в ключа, ала той ги отпрати на улицата да го търсят. Щом останахме насаме, мило ми се усмихна. Успокоих се, осъзнах, че добронамереният старец от съня ми не е друг, а той.

Някак си ми дойде отвътре и целунах ръката на този голям човек, който ми приличаше на светец. Той пък стори нещо, което ме смая — и той ми целуна ръката. Обзе ме спокойствие, каквото не бях изпитвал от години. И тогава проумях, че с него бих могъл да разговарям за всичко, че бих могъл да му разкрия целия си живот. Той щеше да ми посочи пътя на великия Аллах, за чието съществуване всъщност знаех и през своя атеистичен период. Това ме ощастливи. Издирили бяха ключа ми. Същата нощ се прибрах у дома и заспах. На заранта ме загложди срамът от преживяното. Помнех го смътно, а и не желаех да си го спомням. Заклех се пред себе си, че никога повече няма да стъпя в текето. Боях се, притеснявах се да не срещна някъде някого от зърналите ме вчера там мюриди. Но една вечер на връщане от кръчмата нозете ми сами ме отведоха в текето. Същото се случи и през следващите вечери, въпреки кризите на разкаяние, които изживявах през деня. Шейхът ме канеше да седна възможно най-близко до него, изслушваше болките ми и настаняваше в сърцето ми любовта към Аллах. Плачех непрестанно и това ме изпълваше със спокойствие. През деня, за да прикривам религиозните си обреди, както се прикрива тайна, си купувах „Джумхуриет“, най-секуларисткият от вестниците, и току захващах да се оплаквам, че ислямистите, врагове на републиката, са плъзнали навсякъде, и подпитвах наляво и надясно защо не се провеждат събрания на Дружеството на ататюркската идея.