Орхан Памук - Сняг

Двойственият ми живот продължи до вечерта, в която Ипек ме запита дали има друга жена в живота ми. Разридах се и си признах всичко. Разрида се и тя, каза: „Станал си вярващ, и мен ли ще принудиш?“ Заклех се, че нямам подобни намерения. Тъй като живеех с усещането, че случилото се с нас напомняше на обедняване, й казах за нейно успокоение, че в магазина нещата вървят добре и че електрическите печки „Арчелик“ също се харчат доста добре, въпреки зачестилото спиране на тока. Всъщност бях щастлив, че ще мога да си правя намаза у дома. Самоучител по намаз си купих от книжаря. Започвах нов живот.

Тъкмо се бях поокопитил, когато една вечер внезапно ме обзе вдъхновение и сътворих дълго стихотворение — описах в него своята криза, срама си, въздигащата се в душата ми любов към Аллах, спокойствието си, първото си изкачване по благословените стълби към моя шейх, действителния и метафоричния смисъл на ключа. Беше перфектно. Кълна се, не падаше по-долу от най-новите и най-модерните произведения на поетите, превеждани от Фахир. Пратих му го веднага, придружено с едно писъмце. Чаках шест месеца. Не го публикуваха в излизащото тогава списание „Мастилото на Ахил“. Докато чаках, написах още три стихотворения. През интервали от по два месеца пратих и трите. Търпеливо изчаках цяла година, не публикуваха нито едно.

Не това, че още нямах дете, не съпротивата на Ипек срещу потребността от исляма, не и презрението на моите стари приятели секуларисти и левичари, задето съм станал религиозен, бяха причина за моето нещастие през този период от живота ми. Пък и те, старите приятели, бяха изгубили вече интерес към мен, понеже такива, обърнали се с трепет към исляма, имаше немалко. Бях потресен най-вече от факта, че в Истанбул не публикуваха творбите ми. Щом наближеше началото на месеца, когато излизаше новия брой, часовете започваха да се точат мъчително бавно; е, тоя месец, няма как, успокоявах се аз, все ще публикуват някое от стихотворенията ми. В тези си произведения бях успял да сблъскам реалиите, пресъздадени от мен, с реалиите в европейската поезия. В Турция, казвах си, туй го може единствен Фахир. И сполетялата ме несправедливост, и гневът ми нарастваха тъй, че взеха да тровят щастието, с което ме даряваше ислямът. Мислех за Фахир, дори докато се молех в джамията, в която бях започнал да ходя; бях отново нещастен. Една вечер реших да споделя притеснението си с моя шейх, ала той и понятие си нямаше от модерна поезия, от Рене Шар, от начупен стих, от Маларме, от Жубер, от тишината на празния ред.

Това разколеба вярата ми в моя шейх. Всъщност от доста време насам той не правеше друго, освен да повтаря едно-две изречения от типа на „Пази сърцето си чисто“, или „С любовта на Аллах ще се измъкнеш от тази потиснатост“. Не искам да съм несправедлив, той не е елементарен човек, само че познанията му са тъкмо като на елементарен човек. Полумъдрият, полупрагматичен дявол, съхранил се в душата ми от времената на атеистичния ми период обаче захвана наново да ме подстрекава. Хората като мен откриват спокойствието, когато се борят за каузата на някоя партия рамо до рамо със себеподобните си. Така осъзнах, че включването ми в някоя партия би ми подсигурило по-задълбочен и по-смислен духовен живот. Партийният опит от моите марксистки години върши добра работа в моята партия, чийто приоритет са религията и духовното.

— Например? — рече Ка.

Токът спря. Настъпи тишина, която се проточи.

— Токът спря — с особена загадъчност в гласа си изрече Мухтар.

Ка не му отговори, продължаваше да седи безмълвно в мрака.

Беше неимоверно потискащо да седиш в мрака, без да продумваш, ала Ка предпочете неудобството пред неестествеността на разговора между двама стари приятели. Едничкото, което го свързваше с Мухтар сега, бе Ипек и на Ка хем му се искаше да се отвори дума за нея, хем се боеше да не се издаде, че е влюбен. Другото, което го притесняваше, бе Мухтар да не продължи с откровенията за своите преживелици — би му се сторил още по-глупав, отколкото в момента и тогава възхитата, която държеше да изпитва към Ипек, щеше да се накърни от това, че дълги години е била омъжена за подобен човек.

Ето защо Ка се успокои едва когато Мухтар се отклони от смущаващата тема и захвана приказка за старите си приятели левичари и за политическите изгнаници, потърсили подслон в Германия. С усмивка отговори на Мухтар, запитал го дали е чувал нещо за къдрокосия Туфан от Малатя, дето навремето публикуваше в периодичния печат статии за Третия свят: „Той полудя.“ За последно го беше мярнал на Централната гара в Щутгарт — стискаше в ръка въздълга пръчка с прикрепен на върха й влажен парцал, подсвиркваше си нещо и почистваше пода на прибежки. Сетне Мухтар го разпита за вечно укорявания за невъздържаните си приказки Махмуд. Ка го уведоми, че Махмуд се е присъединил към фундаменталистката общност на Хайруллах ефенди и със същата страст, с каквато някога спореше за лявото, сега в Германия се палеше в дебатите коя общност коя джамия да управлява. Поразведрен, Ка си припомни приветливия Сюлейман, преживявал известно време в градчето Траунщайн благодарение на помощите от благотворителната дейност на баварското църковно настоятелство, което с отворени обятия приемаше политическите изгнаници от Третия свят, ала дотолкова се изтормозил там, че решил да се върне в Турция с ясното съзнание, че го чака затвор. Припомниха си убития при загадъчни обстоятелства Хикмет, работил като шофьор в Берлин, припомниха си и Фадъл, оженил се за възрастната немкиня, вдовица на офицера Нази, с която сега поддържаха някакъв пансион, и Тарък теоретика, забогатял покрай турската мафия в Хамбург, и Садък, с когото някога Мухтар и Ипек сгъваха току-що отпечатаните коли на списанията и който сега бил станал водач на група за прехвърляне на нелегални работници в Германия през Алпите. За обидчивия Мухарем пък разправяха, че водел щастлив семеен живот сред подземния свят на една призрачна метростанция, изоставена заради Стената и Студената война. Докато влакът с голяма скорост се движел между спирките „Кройцберг“ и „Александерплац“, намиращите се във вагона турски социалисти пенсионери почтително се изправяли на крака, досущ като старите истанбулски бандити, които при всяко преминаване покрай Арнавуткьой приветствали, вгледани в завихрилите се води, отпрашилия с колата си легендарен гангстер. Ако по време на приветстването политическите изгнаници във вагона не се познавали, те поглеждали с крайчеца на окото си своите спътници, поздравяващи легендарния герой на една изгубена кауза. В такъв вагон Ка бе срещнал в Берлин Рухи, големият критикар, дето твърдеше, че другарите му левичари не се интересуват от психологията — сега същият Рухи, така поне бяха уведомили Ка, работел по проект, проучващ ефективността от рекламата на новия вид пица с пастърма, предлагана на най-ниско платената част от имигрантите. От всички политически изгнаници, с които Ка се бе срещал в Германия, най-голям щастливец бе Ферхат — присъединил се към ПКК, той с патриотичен екстаз громеше бюрата на турските авиолинии, замеряше с „коктейли Молотов“ турските консулства, след което се явяваше по Си Ен Ен. Той успя да научи кюрдски, мечтаейки си един ден да пропише поезия. С особена, странна настойчивост Мухтар го разпита и за хора, част от които Ка бе забравил отдавна, а за други — членове на дребни групировки, служители на тайните служби, аферисти — знаеше само, че са се изпарили, че са изчезнали, като най-вероятно са били тайно убити и захвърлени в някой канал.