Волен Сидеров - Бумерангът на злото

Православието е единственият даден ни свише път към спасението, който ние често подценяваме. В България през последните десетина години се налага медийно възвеличаване на католицизма, на протестантството, които били „по-модерните и цивилизовани форми на християнството“.Книжният пазар е залят с всякаква окултна книжнина, в която обърканият от 50 години войнстващ атеизъм българин търси отговори на вечни въпроси.

А отговорът е много прост. Не е нужно да го търсим далече, той е под ръка. Той е във вярата, която е запазила българите като нация и е призната от честните западни богослови като автентичното християнство, така както е завещано от нашия Господ Исус Христос — Православието.

Това се признава от много друговярващи, презрели след десетилетия лутане истината. Редица и протестантски, и католически духовници са стигали до извода, че Православието е най-близо до Светата Апостолска Христова църква, такава, каквато е създадена. Известният френски църковен историк, абат Владимир Гете (1816 — 1892 г.), преминал по собствено убеждение от римокатолицизма в Православна-та църква, е автор на много трудове, възхваляващи истинността на Православието. Ето какво пише той: „Прекрасна гледка представлява Православната църква със своето удивително постоянство в учението! Тя е видяла много спорове, тя е издържала безбройни вражески нападения, тя е била подхвърляна на нечувани жестокости и преследвания, нейните врагове са я довеждали до състояние на робство в същата оная страна, където тя някога е сияела с най-ослепителен блясък. Но и в нещастието, и в поруганието, както и в дните на славата, тя е запазила своето учение. Нейните основни начала са началата на истинското християнство. Тя може и в наши дни да предложи на еретическите «църкви» и философи своето учение, най-прекрасното, каквото светът е могъл да чуе някога. Църквата на православния християнин — това е християнското общество, съществуващо още от апостолските времена. То живее единен живот, то не се изменя, понеже не променя нищо в богооткровеното учение. Приело това учение, то го преподава от век на век такова, каквото го е получило. Вярващите миряни съставят в него точно такава съществена част, каквато и епископите. Последните имат специалното задължение да бдят над християнската общност да не би да проникне в нея някакво нововъведение. Но и всички вярващи също имат право да участват в запазването на Православието и те са длъжни да предпазват дори самия епископ, ако той, изменил на своя дълг, поиска да прави нововъведения. В такъв случай свещеникът и даже простият мирянин, ако посочат еретика, не само няма да бъдат порицани, но дори ще заслужат прослава и благодарност от цялата Православна църква.“

В сборника „Anglicanism and Ortodoxy“, издаден в Лондон през 1955 г., англиканският духовник Х. А. Хъдж пише: „Православната вяра, на която Православната църква е постоянен пазител, е християнската вяра в нейната вярна и съществена форма.“

Един друг голям западен изследвач на религията Франц фон Баадер, философ и богослов, римокатолик, пише в сериозния си труд,"Бег morgenlandishe und der abendlandische Katholizismus", издаден в Лайпциг през 1855 г., следното: „Православната вяра е останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото Западната църква“. Тези заключения фон Баадер прави след многогодишни еклезиастични проучвания и не може да бъде обвинен в пристрастие или необективност, тъй като няма никакви користни мотиви да възхвалява учението на Източната църква.

В друго фундаментално изследване на богослужението в Западната и Източната църква — „Beitrage zur Kirchengeshichteq Archaologie und Liturgik“, издадено през 1864 г., католическият учен-богослов Хефеле признава, въпреки голямата си вярност и привързаност към римокатолицизма: „В богослужението Православната църква няма ни най-малки промени от времето на нейния разрив с Рим.“

Протестантският богослов Овербек (1821–1905 г.), предшественик на днешното диалектическо богословие, сравнява Православната църква с римокатолицизма и пише през 1870 г.: „Православната църква е неизменна във вярата и в Светите канони. Това е същата вяра и сега, каквато е била преди хиляда години. Рим е сметнал за добре да измени неизменяемата вяра, да я направи подвижна, да я развива. Православната църква пък е запазила истината, която по своята същност е неподвижна и неизменна, и то я е запазило в този вид, в който тя е била завещана на Църквата от Апостолското предание.“ В друго съчинение Овербек добавя: „След като папата откъснал Западната църква от Източната, то Източната запазила според свидетелствата на историята отколешното си единно вселенско учение неизменно до сегашно време.“