Гор Видал - Сътворението

Темистокъл ме погледна изкосо, за да провери доколко сериозно приемам такова твърдение от устата на един персийски храненик.

Опитах се да заема неутрална позиция.

„Вече не съм доверен на Великия цар. Но съм съгласен с теб. Великият цар желае само да запази владенията си. Ако моите молитви получат отговор, един ден ще тръгнем на изток…“

„А ако моите получат отговор, атиняните ще тръгнат на запад.“

— Каза ли къде? — попита Перикъл, който сега бе толкова близо до мен, че с бузата си усещах топлината на лицето му.

— Да. Темистокъл говори за Сицилия, за Италия. „Европа трябва да стане гръцка — каза той. — Ние трябва да гледаме на запад.“

— Точно така! А какво каза за мен?

Беше ми забавно, че Перикъл притежава всичката суетност, присъща на държавника. За щастие — или за нещастие — държавникът неминуемо стига дотам, че обърква себе си с народа, който ръководи. Когато генерал Перикъл мисли за Атина, той мисли за себе си. Когато помага на Атина, помага на себе си. И понеже е надарен и мъдър, а да не говорим, че е и хитър, сега в Атина всичко би трябвало да върви добре.

Не можех да си спомня дали Темистокъл бе споменал своя политически наследник, затова свободно съчинявах. Когато говори с владетел, човек съвсем не е длъжен да казва истината.

— Темистокъл чувствуваше, че ти си логичният наследник на неговия наследник Ефиалт. Не гледаше сериозно на обстоятелството, че поради Алкмеонидския ти произход над теб тегне проклятие.

Вмъкнах това, понеже бях любопитен да узная какво е отношението на Перикъл към факта, че според много гърци над него и семейството му все още тегне божественото проклятие, защото преди два века един от прадедите му убил свой противник в някакъв храм.

— Всеки знае, че проклятието бе отменено, когато нашето семейство отново построи храма на Аполон в Делфи.

От този формален отговор не можах да разбера дали Перикъл вярва, че проклятието все още е в сила, или не. Ако е в сила, Атина ще страда, защото Перикъл е Атина или поне така мисли. Колкото повече остарявам, толкова повече започвам да вярвам в дълголетието на проклятията. Ксеркс очакваше да го убият и съм сигурен, че в предсмъртния си час не се е изненадал, ако допуснем, че са му дарили един миг за размисъл, преди Страшната царска слава да се превърне в локва кръв.

Влязох в ролята си на царедворец.

— Темистокъл говореше с уважение за теб, но не и за Кимон, когото мразеше.

Последното бе вярно.

— Кимон е опасен човек — отвърна Перикъл. — Изобщо не трябваше да му разрешавам да се връща. Но Елпиника ме надхитри. Да, измами ме тази зла старина. Още не знам как го постигна. Казват, че е вещица. Може и да е истина. Така или иначе, дойде тя при мен, облечена като младоженка. Възмутих се. „Много си стара, рекох й, за да слагаш такива парфюми и одежди.“ Но тя спори с мен като мъж и получи каквото искаше. Кимон се върна. Сега е мъртъв, а Тукидид… Е, градът е твърде малък за двама ни. Един от нас трябва да си отиде. Скоро.

Перикъл стана. Още веднъж силната му ръка ми помогна да се изправя.

— Нека да се върнем при гостите и да отпразнуваме мира със Спарта и мира с Персия.

Казах това напълно искрено.

Перикъл отговори, както ми се стори, също напълно искрено.

— Искам бъдните поколения да кажат за мен, че нито един атинянин не е сложил траур по моя вина.

Аз, Демокрит от Абдера, син на Атенокрит, подредих тези спомени на Кир Спитама в девет книги. Платих за преписването им и сега те могат да бъдат прочетени от всеки грък.

Една седмица след приема в къщата на Аспазия Кир Спитама умря бързо и безболезнено, докато му четях Херодот. Това се случи преди близо четиридесет години.

През следващите години пътувах из много страни. Живях във Вавилон и в Бактра. Пътувах до устието на Нил и стигнах на изток чак до бреговете на река Инд. Написах много книги. Но когато се върнах в Атина тази година, никой не ме позна — дори словоохотливият Сократ.

Мисля, че Кир Спитама бе прав, като твърдеше, че проклятието над Алкмеонидите продължава. Перикъл бе велик човек, обречен от съдбата. Когато той умря — преди двадесет години, — Атина понасяше ударите на спартанската армия отвън и на смъртоносната чума отвътре.

След двадесет и осем години непрекъсната, изтощителна война Атина се предаде на Спарта. Тази пролет дългите стени бяха съборени и сега, когато пиша тези редове, на Акропола има спартански гарнизон.

До голяма степен благодарение на всичко, което научих от Кир Спитама, през дългия си живот успях да открия причините не само за всички небесни явления, но и за самото сътворение.