Гор Видал - Сътворението

— Щастлив си. Бих искал и аз да мога да го забравя. Но той няма да ми позволи. Той е борец. И то лош. От онези борци, които се прилепват за теб и не те пускат, а после скришом те ухапват. Атина е малка за двама ни. Рано или късно единият от нас трябва да си отиде. Защото…

Перикъл отново замълча. Склонен е към самосъжаление, което се изразява в преструвката, че не разбира противниците си. При последното свикване на събранието се държа съвсем детински. Критикуваха го, задето харчи прекалено много от парите на империята за строеж на нови сгради. Вместо да отговори, че ако не харчи тези пари, половината от населението ще остане без работа, той каза: „Много добре. Ще завърша сградите със собствени средства. Тогава всички те ще бъдат посветени не на града, а на мен.“ Тъй като хоровото „не“ бе грижливо репетирано предварително, Перикъл получи необходимите суми — и спаси богатството си.

Перикъл приема тези политически неща съвсем лично. От друга страна, този град е малък и водачите се познават много добре помежду си, тъй че нападките им един към друг са лични и са предназначени не само да нараняват, но и да измъчват.

Все пак по настояване на Перикъл положих всички усилия да си припомня единствения частен разговор, който съм водил с Темистокъл, Това се случи в Магнезия една-две години преди смъртта му. Кой знае защо съм бил в този край на света. Но помня, че щом вестта за пристигането на царския приятел се разнесе по Големия път, при мен дойде пратеник на Темистокъл. Желая ли да бъда негов гост в губернаторския дом? Естествено, персиецът в мен се зарадва, че великият човек го помни. А гъркът в мен знаеше, че той ще ми поиска нещо.

Помня, че беше късно следобед — през лятото, струва ми се. Седяхме двамата в една чудесна лоджия с изглед към градините на неговото внушително имение. През годините Темистокъл бе натрупал огромно състояние, което по някакъв начин бе успял да изнесе от Атина при падането си от власт.

„Има недоразумение между мен и сатрапа на Сарди. — Темистокъл собственоръчно наля вино за двама ни. — Дребна работа, но… — Разля малко вино на мозайката по гръцки обичай. — Преди години в Атина издигнах статуя, наречена «Водоносецът». Този паметник бе посветен на времето, когато бях инспектор по водата, една много трудна работа, с която, струва ми се, доста добре се справих. Статуята е старомодна, разбира се, но винаги се е харесвала на всички. Както и да е, след падането на Атина персите взеха статуята и я поставиха в храма на Хера в Сарди.“

Да, Демокрите, той каза „падането на Атина“.

„И така — продължи Темистокъл, — попитах сатрапа дали мога да купя статуята и да я изпратя обратно в Атина. Нали разбираш, като символ на мира между перси и гърди и така нататък. Сатрапът побесня. Сега ме обвинява, че съм обидил Великия цар, обвинява ме в измяна, в какво ли не…“

Темистокъл се впусна в подробности около заплахите на сатрапа. Беше дълбоко разстроен от това стълкновение. Положих всички усилия да го успокоя. Обещах да уредя нещата както с канцеларията, така и с третата къща на харема. Несъмнено мирният договор бе по-важен за Великия цар от някаква си статуя. За нещастие точно тогава атиняните счетоха за уместно да нападнат нашата провинция Египет. Великият цар се разгневи и заповяда на Темистокъл да свика флотата. Една седмица по-късно Темистокъл умря — според мълвата от конско ухапване. И статуята на водоносеца си остана в Сарди.

Щом убедих Темистокъл, че Великият цар няма да се повлияе от някакъв си сатрап на Лидия, разговаряхме за хиляда и едно неща. Беше умен и прозорлив. Зададе ми много въпроси и изслуша почти всичките ми отговори.

И аз му задавах въпроси. Сигурен съм, че го разпитвах за Египет. Дори и тогава всички знаеха, че египетските бунтари търсят помощ отвън. Попитах го дали атиняните ще помогнат на въстаниците против Персия. Отговорът на Темистокъл бе категоричен, „Освен ако не са се побъркали напълно, което, ако ми позволиш да кажа от собствен опит, не е изключено — рече той с усмивка, — атиняните никога няма да нападнат вътрешността на Азия или Африка. Не би имало смисъл. Никога няма да победят. Не са достатъчно многобройни.“

Повторих тази реч на Перикъл, който промърмори:

— Да, да. Прав е. Истина е, че сме малко на брой. Продължавай. Моля те.

Разказах на Перикъл всичко, което си спомням. Предадох му остатъка от разговора си с Темистокъл, който протече горе-долу така:

„Сигурен съм, че Великият цар вече не е заплаха за Атина“, казах аз.