Гор Видал - Сътворението

Настаниха ме в много студена и неудобна стая в Ксерксовия дворец, който беше — и без съмнение все още си остава, недовършен, а слугите ми разквартируваха в покрайнините на царските владения.

Откровено казано, почти се надявах, че ще ме накажат със смърт за някакво въображаемо престъпление. Първо, защото зрението вече ме напускаше, а това значи, че бях принуден внимателно да слушам другите, което е повече от жестокост. Второ… бях изживял дните си. За нещастие не бях изпаднал в немилост.

Оказа се, че съм повикан не от Великия цар, от от царицата-майка, Аместрида. Тя бе обзавела великолепно третата къща на харема. Макар стаите да бяха малки, бе успяла да им придаде пищност. Стените на помещението, в което ме прие, бяха покрити с изковани от злато лотосови листа. Самата царица сякаш също бе покрита със злато. Щом церемониалмайсторите се оттеглиха, останахме сами. Изтълкувах това като признание за напредналата ми възраст.

— Ти си последният — прошепна Аместрида и се изчерви.

За трите дни, прекарани в двора, вече бях свикнал да ме превъзнасят като „последния“. Промърморих нещо с немощен глас, за да уверя царицата, че не само съм последният, но като такъв скоро и аз ще си отида. Кой, питах се, идва след последния? Може би Аместрида? Остаряла е, помислих си. Много бе отслабнала, а някогашното красиво лице бе покрито с дълбоки бръчки. Въпреки това не носеше почти никакъв грим. Сигурно гротескната маска на Атоса бе въздействувала поучително на снаха й.

— Седни — рече Аместрида, което доказваше, че в нейните очи съм едва ли не пред издъхваие.

Тъй като бях — и си оставам — доста немощен, с благодарност се отпуснах върху една табуретка до нейния стол от слонова кост. Тя миришеше на смирна. Този изключително скъп крем дълбоко бе попил в набръчканата й отпусната кожа и й придаваше особен мъртвешки блясък.

— Ти обичаше мъжа ми, Великия цар.

Очите й се напълниха със сълзи. Мисля, че беше съвсем искрена. В края на краищата възможно е да дадеш съгласието си за смъртта на човек, когото обичаш. Аз не бих могъл да го направя. Ахеменидите обаче не само могат, но и го правят.

— Ние сме последните, които го обичаха. Най-после и аз имах възможност да споделя участта си на последен с някой друг. Но предпочетох да проявя тактичност.

— Без съмнение нашият Велик цар, братята и сестрите му…

— Децата не изпитват същите чувства, които изпитваме ние — отвърна рязко тя. — Ти познаваше Ксеркс като човек и приятел. Аз го познавах като мъж. А те познаваха само Великия цар. Освен това децата са безсьрдечни. Не си ли преживял същото?

— Аз не познавам децата си.

— Имаш предвид онези двама синове, които остави в Индия?

— Да, Велика царице.

И за мен, както за всички останали в двора, тайните агенти са натрупали през годините най-различни сведения в Книгохранилището. Изведнъж се почудих защо Аместрида си е направила труда да проверява. Изпитах леко безпокойство. Макар да жадувах смъртта, на практика самото умиране си има своите неприятни страни.

— До миналата година синовете ти са били живи. Канцеларията получи доста подробен доклад от персийските търговци в Шравасти. Но жена ти Амбалика е умряла. На онзи климат жените не живеят дълго.

— Така изглежда, Господарке.

Не изпитах никакви чувства. Амбалика бе умряла за мен при последната ни среща, когато толкова делово бе уредила официалната ми смърт.

— След заминаването ти Амбалика се е оженила за брат си. Трябва да призная, че нравите им са ми непонятни. Искам да кажа, тя все още е била твоя жена. Разбира се, момичетата са по-лоши.

Аместрида се намръщи и подхвана темата за децата. Имаше предвид най-вече своите. Всеизвестно бе, че царицата-майка мрази дъщеря си Амитида, чиято страстна любов с красивия Аполонид още тогава не бе тайна за никого. Аместрида заговори и за Ксеркс, като надълго и нашироко описа спомените си и чак тогава пристъпи към въпроса.

— Гърците искат мир — рече тя. — Поне така твърдят.

— Кои гърци, Велика царице? Аместрида кимна.

— Това винаги е проблем, нали? В момента тук има две отделни делегации. Едната е от гръцкия град Аргос, много обичано от Ксеркс място, ако е възможно човек да обича нещо толкова… променливо като гръцки град. Другата е от Атина.

Сигурно съм показал учудването си Аместрида кимна.

— И ние се учудихме. Предполагаме, че са дошли с искрени намерения. Но кой би могъл да каже? Атинският пратеник е Калий, братът на Кимон.

— Значи аристократ?