Гор Видал - Сътворението

Похвалих Аспазия за виното, музиката, благоуханния въздух.

Аспазия се засмя. Приятен за слуха смях.

— Моята къща сигурно изглежда съвсем бедна в сравнение с харема на Великия цар.

— Откъде знаеш, че познавам харема?

— Ти беше довереник на старата царица и си любимец на царицата-майка. О, знам всичко за теб.

И наистина знаеше. Очевидно гъркините в персийския харем по някакъв начин са успявали да поддържат връзка със себеподобните си в гръцките градове. Учудих се колко много знае Аспазия за живота в двора.

— Но нали баща ми служеше на Великия цар, както консерваторите не пропускат да ни напомнят всеки ден.

— Милет бе любим град на Великия цар. — Влязох в нейния тон.

Всъщност Милет бе създал на Персия толкова неприятности, колкото всички останали гръцки градове в Мала Азия, взети заедно. Ксеркс имаше желание да го изравни със земята.

Перикъл се присъедини към нас толкова тихо, че усетих присъствието му едва когато почувствувах ръката му на рамото си и чух прославения глас да прошепва:

— Добре дошъл. Кир Спитама.

— Генерале! — Помъчих се да стана, но ръката на рамото ми не ми позволи.

— Не ставай, посланико. Ще седна до теб. Аспазия отиде да донесе вино за генерала. Направи ми впечатление, че гостите продължават да се забавляват, сякаш управникът не е в стаята. Той седна на кушетката до мен и усетих, дори в мрака, че има внушителни размери. Не знаех, че Перикъл е толкова по-висок от мен.

— Напоследък те пренебрегнахме — каза той, — но нямахме друг избор.

— Разбирам, генерале.

— Нали знаеш, че аз изпратих Калий в Суза да сключи мир.

— Да, разбрах го още тогава.

— Надявам се също, че знаеш колко много се противопоставях на египетския поход. Първо, това бе явно нарушение на нашия договор. Но тъй като бе невъзможно да представя договора пред събранието по общоприетия начин, не можех и да се позова на него. Така или иначе, и без да е представен пред събранието, договорът остава в сила, що се отнася до сегашното правителство.

— Великият цар би казал същото.

— Доживяхме и този ден! — Перикъл плесна с ръце. От радост! Не можех да отгатна само по гласа. — Ти познаваше Темистокъл. — Това бе твърдение, а не въпрос.

— Да. Служех за преводач, когато той за пръв път се появи в Суза.

Перикъл стана. Предложи ми ръката си — здрава, мускулеста войнишка ръка. Изправих се с усилие.

— Бих искал да поговоря с теб насаме — каза той.

Перикъл ме поведе през стаята. Макар да спираше, за да размени по няколко думи с мъжете, нито веднъж не се обърна към друга жена освен към Аспазия. Въведе ме в задушна стаичка с дъх на гранясал зехтин.

— Тук работя.

Настани ме на едно столче. Бяхме толкова близо един до друг, че усещах мириса на потта му — като нагорещен месинг.

— Бях двадесет и осем годишен, когато остракизираха Темистокъл. Мислех, че той е най-великият човек, когото този град е родил.

— А сега… — подхванах аз дворцовия си отговор, но генералът ме прекъсна. Не обича много ласкателствата. Имам предвид ласкателства в персийски стил. Като всеки грък той жадува за атическия им вариант.

— По-късно промених мнението си. Темистокъл беше алчен човек. Взе пари от всички, дори и от Родоския тиран, което е непростимо. Още по-лошо, прибра му парите, а после не направи нищо, за да му помогне.

— Може би с това е искал да покаже, че е истински демократ. — Не устоях на изкушението и се пошегувах за сметка на Перикъл и партията му.

Шегата ми не бе удостоена с внимание.

— Темистокъл доказа, че думата му не означава нищо. Но за своето време той беше най-великият ни военачалник. И което е по-важно, а може би само това е важно, разбираше света по-добре от всички останали. — Включително и Анаксагор?

— Анаксагор разбира много от тайните на сътворението. Тези неща са важни, разбира се, и са много дълбоки. Но аз говорех за политика. Темистокъл отгатваше как ще постъпят хората много преди те самите да го знаят. Можеше да вижда в бъдещето. Можеше да ни каже какво ще се случи след време и не мисля, че е имал тази дарба от Аполон. Не. Мисля, че можеше да предсказва бъдещето, защото напълно разбираше настоящето. Ето защо искам да знам…

Перикъл замълча. Имах чувството, че ме гледа втренчено.

— Какво би искал да знаеш, Генерале?

— Искам да знам какво ти е говорил Темистокъл за Атина, за Спарта, за Персия. Естествено, ако не желаеш да ми кажеш, няма да настоявам.

— Ще ти кажа каквото мога — отвърнах искрено. — Тоест каквото мога да си спомня. Но нямам добра памет за близкото минало. Мога да ти повторя всяка дума, която ми е казал Великият цар Дарий преди тридесет години, но вече съм забравил голяма част от онова, което говори Тукидид по мой адрес миналата зима в Одеона.