Гор Видал - Сътворението

— Откакто се бях върнал от Китай, знаех, че нещата ще завършат с кръв. По тази причина се отдалечих от двора. От Ксеркс не можех да се отдалеча. За мен той беше повече от брат. Беше като мой близнак, моето второ „аз“. Когато си отиде, от мен остана само половината.

— А с него… какво е станало?

— Великият цар сега е на моста на спасителя. Кир не каза нищо повече — и нямаше какво повече да се каже, защото, ако Зороастър е прав, то Ксеркс в този момент се пържи в море от врящ метал.

— Представи си — казах аз, — че няма мост, че няма Премъдър господ…

— Как мога да си представя такова нещо?

Но през по-голямата част от времето старецът точно това си представяше, ето защо искаше да чуе какво ще му отговоря.

— Зороастър твърди, че е имало време, когато Премъдрият господ не е съществувал. Тогава защо да не е възможно, когато умрем, да отидем там, откъдето е дошъл Премъдрият господ?

Кир засвири с уста една особена кратка мелодия, която, изглежда, имаше някакво религиозно значение, защото я свиреше винаги когато бе изправен пред противоречие или празнота в зороастрийската теория. Между другото бе запазил почти всичките си зъби. Можеше да дъвче всичко.

— На този въпрос не може да се отговори — каза той накрая.

— Тогава може би източните хора са прави и не трябва да се търси отговор на въпроса за сътворението на света.

Сега знам отговора на този въпрос, но в онези дни бях невеж. Бях в началото на търсенето, което продължава цял живот — и до чийто тъжен край бе стигнал Кир. Тъжен, защото единственият важен въпрос бе останал без отговор — за него.

Старецът посвири малко, със затворени очи. Бледата му ръка навиваше в спирала кичурче от брадата му, сигурен признак, че е потънал в мисли.

— Те грешат — отвърна той накрая. — Всичко, което виждаме, започва и свършва някъде. Като начер-тана на пясъка линия. Като… конец. Като човешки живот. Това, което се опитват да направят на изток, е да затворят линията. Да направят окръжност. Без начало. Без край. Но ако ги попиташ кой е начертал окръжността, не могат да ти отговорят. Повдигат рамене. „Съществува“, казват те. И си мислят, че обикалят ли, обикалят. Вечно. Безкрайно. Безнадеждно! Изкрещя последните думи. И потръпна от ужас при мисълта, че нещата нямат край.

— Ние, виждаме ясно начало. Ясен край. Виждаме доброто и злото като необходими, воюващи принципи. Едното се възнаграждава след смъртта, другото се наказва. Единството се постига само в края на края.

— Който е началото на… какво?

— На съвършенството. На божествеността. Непознато за нас състояние.

— Но тази представа има един недостатък. Зороастър не знае с каква цел е бил създаден Премъдрият господ.

— Важното е, че е бил създаден. Че съществува. И ще продължава да съществува. Но… — старецът отвори широко слепите си очи — има нещо, което липсва. Нещо, което през дългия си живот на този свят никъде не можах да открия.

Така, по негово собствено признание, търсенето на Кир се бе оказало неуспешно. И все пак, като ми описа с такива подробности своя неуспех, ми помогна да разбера онова, което самият той не бе могъл да разбере — същността на вселената.

Не съм сигурен до каква степен старецът вярваше в примитивната теология на дядо си. Ясно е, че един бог, който е създал живи същества с цел да ги измъчва, по същината си олицетворява злото. С други думи, Премъдрият господ не е създал Ариман. Премъдрият господ е Ариман, ако проследим докрай логиката — неуместна дума може би — на Зороастровия завет.

Прави чест на чичо ми, че онова, което бе видял на изток, дълбоко го бе разтърсило. Той продължаваше да се прави на дуалист, но в моменти на слабост издаваше съмненията си, че в края на краищата окръжността може и да е по-добър символ за нашето предопределение от правата линия, която има начало и край.

Всъщност няма нито права линия, нито кръг. Но за да разбере същността на нещата, човек трябва да излезе от сегашната детска фаза на човешкото развитие. Трябва да изхвърли боговете и дяволите заедно с представите за добро и зло, които имат значение в ежедневието, но нямат никакъв смисъл от гледна точка на онова материално единство, което съдържа всички неща и ги обединява в едно цяло. Материята е всичко. Всичко е материя.

Присъствувах на коронацията на Артаксеркс в свещена Пасаргада. Отново бях великодушно провъзгласен за царски приятел, но не се възползувах от тази привилегия. Младите суверени не обичат реликви от времето на предшествениците си, затова се готвех да се оттегля в имението си на юг от Халикарнас. Общественият ми живот бе приключил. Или поне така си мислех.